Думела*, Ботсвана! – Трета част

На вашето внимание предоставяме и последната част от разказа на Мери за нейните приключения в Ботсвана по време на доброволчески лагер през 2010. Ако пътеписът ви е накарал да се размечтаете за далечни страни, то заповядайте на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт на ул. “Аксаков” 16, София, където Мери ще ви разкаже на живо за африканската страна, а пък ние ще представим на вниманието различни доброволчески възможности на близко и далеч. Ако нямате търпение, то може да разгледате нашия сайт за идеи, а в търсачката за лагери, може да си изберете каузата, за която да положите доброволен труд това лято!

Девети ден на лагера – 14/09/2010

Днес съм дежурна по кухня с Молемане. Чувам сутринта как прави огъня и скачам – леко съм се успала. Поради простата причина, че нямаше нищо в палатката с провизиите, се наложи да импровизирам. Всички изпаднаха в транс от закуската, която им спретнах – макарони със захар. Никой не беше опитвал макарони със захар и дори не бяха яли макарони за закуска! Чужденците смело изядоха порциите си и дори им хареса. Местните, както винаги, бяха по-консервативни – опитаха съвсем малко от комбинацията и някои не си изядоха порциите, а други ги гарнираха с кетчуп и майонеза. На обяд – таратор. Отново на чужденците по-скоро им хареса, но от местните го опита само един. Като цяло ми прави впечатление, че ботсванците в лагера се страхуват да опитват нови вкусове.

Моят съекипник в кухнята Молемане е добро момче, но е млад и малко буен – ври му кръвта. Разговаряхме за момичетата и момчетата в Ботсвана – за женитбите, разводите, правилата в семейството. Правило е, че момчето отива да иска момичето, обратното е невъзможно. Съответно трябва да плати цена за момичето – между 1 и 8 крави и няколко хиляди пула. Цената зависи от региона, от който е момичето, и от това колко образовано е то. Ако има проблеми в двойката, ходят на нещо като съветник. Ако нещата не вървят – момчето отива и разваля брака, обратното явно също не е възможно. Абортите са разрешени единствено и само при изнасилване. Молемане казва, че много момичета се опитват да абортират с традиционни немедицински средства (по-известни като “бабини деветини” у нас), част от които достатъчно опасни, за да причинят смърт.

Следобед ходихме в Серове – отново на стоп. Спря ни първото превозно средство – камион с огромна каросерия, в която вече се возеха работници. Доста ветровито преживяване по пътя. В селото се пръснахме кой накъдето иска – аз се размотавах из магазините, където за огромно мое съжаление имаше предимно евтини китайски стоки. Хората са доста приятелски настроени – поздравяват, кимат, някои дори се осмелиха да ме заговорят.

Мислехме да отскочим до музея да се видим с новия ни приятел Скуби, но се появи неочакван превоз – един от рейнджърите докарал джипа за поправка на седалките. Натовари ни в каросерията със свалените седалки и с високо брулеща лицата ни скорост се прибрахме в парка. Абе изобщо Ботсвана експириънс!

Десети ден на лагера – 15/09/2010

Ужасно гореща сутрин – работата трудно ни върви. Последва най-мързеливият следобед от целия лагер. Нищо не се случваше – седяхме на сянка под голямото дърво и дремехме, разговаряхме, четяхме, слушахме музика, пишехме в дневниците си. Вечерта дойдоха рейнджъри и казаха, че близо до парка има голям пожар в буша и много от тях и хора от околните села са там да помагат с гасенето. Чолиза и лидерът ни Мошанко отидоха да помагат за пожара, а Молемане остана в лагера. Ние – чужденците-доброволци – също изявихме желание да помагаме в гасенето на пожара, но категорично ни отказаха. Впоследствие стана ясно защо – било е истинска огнена стихия в буша, която се разпростира бързо поради вятъра и е доста опасна за хората. Явно не са искали да рискуват нашата безопасност.

Докато едни се бориха с пожара, в лагера прекарахме вечерта добре. Тирой отново дойде и разговаряхме за всякакви неща край огъня. Изведнъж чухме странен шум – нещо подобно на кашляне и сумтене. Помислихме, че е носорог, но рейнджърът каза, че това е леопард и не е далеч от лагера. Моментално се натоварихме на джипа в опит да го проследим. Карахме доста по пътя, но така и не успяхме да видим потайния леопард. Но пък видяхме следите му, дори ги снимахме. Според Тирой този джип е много шумен и вероятно заради това леопардът просто се е махнал от пътя, докато сафари-джипът е по-тих и вероятността да се завари животното на пътя е по-голяма. Изненадахме един носорог и с това нощната разходка се приключи.

Единадесети, последен ден на лагера – 15/09/2010

Последен ден в Кама Райно. Работата е тежка заради безмилостно жарещото слънце. Неочаквана изненада наруши рутината на сутрините ни, прекарвани в рязане на дървета и храсталаци. На пътя около 40 метра зад нас стоеше бял носорог и ни гледаше. Имахме време да го снимаме и да му се порадваме, преди да пресече пътя и да се скрие в храстите. Носорогът изглеждаше много спокоен и не проявяваше признаци на агресивност. И като си помисля само, че половин час преди това ходих навътре в буша до тоалетна – хубава среща можеше да се получи…

Поредният стоп към Серове и ето ни отново в музея. По наша молба Скуби ни заведе в близка къща да опитаме домашно приготвяната бира Мокуру – прави се от сорго (широко разпространено в тропиците житно растение), което се оставя да ферментира. Наляха ни в едно голямо канче и от него пихме всички поред. Липсваше само лулата на мира! Вкусът на бирата е доста странен – нещо между боза и кисело мляко. Искрено се надявах стомахът ми да понесе тази домашно-алкохолна инвазия.

След раздялата с любезните домакини се разходихме до близките скали, които се оказаха археологически културен паметник, за съжаление запуснат. Имаше множество полуразрушени сгради от началото на 20-и век, включително къща, служила за родилен дом. Сега там има само скали, кактуси, змии, гущери и скални зайци. Скалните зайци са дебелички същества, които с невероятна скорост се катерят по скалите и се крият между тях.

Скуби ни разказа за историята на това място и ни показа много артефакти от земята – парчета керамика, мъниста от щраусови яйца (дори си събрах няколко за гердан!) и парчета човешки кости, здраво споени в сухата земя. Археологически разкопки са открили там скелети, датиращи около 16-и век. Учените предполагат, че са на бушмени, които традиционно са използвали подобна на откритата там керамика и са правели множество неща от щраусови яйца, включително мъниста. Скуби знае много за бушмените, защото е работил като асистент на някакъв европеец, изучаващ езика им. Обикаляли са заедно из Калахари и посещавали различните племена на сан. Скуби е превеждал и е понаучил диалектите на бушмените – казваше ни различни думи със и без “клик” произношението. А ние се опитвахме да повтаряме…

Докато се усетим и времето отлетя. Бързо се понесохме към супера за телешко и към алкохолния магазин – все пак последна вечер без бира не върви. Но ето че за първи път стопът не ни провървя! Никой не искаше да спре на петима бели чужденци. Това беше единственият път, в който се почувствах дискриминирана, въпреки че повечето коли просто бяха за Серове и околностите. Наложи се да се обадим в Кама Райно, откъдето ни сюрпризираха, че ще имаме нощно сафари и трябва да се приберем до 19.00 ч. Като чуха за окаяния ни автостоп, изпратиха един от джиповете да ни вземе. По пътя рейнджърът ни предупреди да си вземем спалните чували за сафарито, а аз реших, че се шегува. Е, човекът знае прекрасно какво говори, все пак е рейнджър и прави разходки из буша. Беше суперстудено сафари – 2 часа из буша и саваната в открит джип, направо се вкочаних. Не видяхме много животни, но според мен това се дължеше най-вече на водача и двамата му спътници. Те бяха порядъчно шумни – сетсвана на висок глас, смях и така през цялото време. Видяхме отново зебри, носорози, антилопи, птици и странните малки скокливци – приличат на нещо средно между мишка и кенгуру, с дълги крака и опашка. Разбира се, нямаше нито следа от кафявите хиени или леопарди – прекалено чувствителни са за целия шум около сафарито.

В 22.00 ч. вече се топлехме край огъня и приготвяхме телешкото. Извадих и малкото шише с троянска сливова ракия, която пазех за партито. Силничка им дойде… Говорихме за политика край огъня – за ужасната ситуация в Зимбабве и диктатурата на Мугабе8. Стана въпрос и за Кадафи, в чиято мечта за “Обединена Африка” явно не вярва никой от домакините ни.

Време за спане. Лека нощ, Кама Райно!

Отпътуване от лагера – 16/09/2010

Цяла нощ вятърът не спря да духа, явно в унисон с нашето настроение. Сутринта е време за сбогуване, прегръдки, прощални слова и сълзи. Обещания, че отново ще се върнем в Ботсвана, един ден…

Събрахме бързо лагера и прекарахме малко време на входа на парка, сбогувайки се с домакините и чакайки джипа да ни откара до Серове. Изненадващо имаше полицейска проверка по пътя – документи и изправност на мигачите и фаровете. Успяхме без премеждия да хванем обедния автобус за столицата Габороне и в 16.00 ч. бяхме в офиса на BWA в Мочуди. Вечерта за първи път отидох на ресторант в Ботсвана. Направи ми впечатление колко е чист и нищо чудно – собственичката се оказа една много приказлива дама, живяла в Европа и обиколила много страни и континенти. Храната беше отлична и само за 18 пула (около 3 долара). В допълнение ни разреши да си внесем бира, тъй като ресторантът не продава алкохол, което е нетипично решение за заведение в Ботсвана.

Столицата Габороне – 17/09/2010

Съботата ни е свободен ден и решихме да се разходим до Габороне, където ще се видим и с китайката Ии, която си тръгна в края на първата седмица от лагера. След горещ душ тип „поливане с канче” атакувахме селския и междуградския транспорт и по обяд се озовахме на централната автогара. Ии дойде с шофьора си (баща й е собственик на строителна фирма в Ботсвана) и ни откара право в Ботсвана крафтс – огромен магазин за традиционно изкуство и подаръци. Прекарахме близо два часа и половина вътре, разнообразието наистина е зашеметяващо. Това е най-известният и единственият туристически магазин в Габороне, макар и доста скъп.

32_Botswanacraft.JPG

После отидохме в Мола на Габороне – модерно и доста посещавано място. Хапнахме и се помотахме из магазините, докато стане време да си хванем автобуса обратно за Мочуди.

Ако се чудите що за културна програма е това, за наше оправдание мога да кажа, че всички интересни културни и традиционни места като музеи, скални рисунки и пр. са разположени извън Габороне и са леснодостъпни единствено със собствен транспорт. Затова пък сега мога да разбия всяка Мол фенка с екзотичната дестинация MALL of Gaborone, ха-ха!

Go siame9, Botswana!

Одисеята по прибирането ми ще започна с патетичното: And let the journey begins…

Неделя сутрин – снимки, сбогуване с домакините и в очакване на таксито, което трябва да ме вземе в 9.00 ч. за Габоронското летище и полета ми в 12.05 ч. Но ето го и първото притеснение – девет часа мина и замина, а от такси ни следа. В 9.30 ч. се появи една кола, която бе прегряла и пушеше – последва процес на наливане на вода и преглеждане на тръби и маркучи. Като ми казаха, че това е “таксито”, направо изтръпнах – как ще се добера до летището с тази кола. За огромно мое облекчение малко по-надолу по пътя се прехвърлихме на истинско такси. Стигнахме бързо и ето я първата от поредицата неприятни изненади – полетът за Найроби закъснява. Вместо 12.05 ч. на таблото светеше 15.45 ч.

Сбогувах се с Поконци и ето ме сама с багажа на летището в Габороне. Добре, че е супер малко – само една зала, комбинираща пристигащи и заминаващи в едно. По щастливо съвпадение господинът до мен също е по маршрута Найроби – Амстердам, та завързахме “летищна дружба” и взаимопомощ на народите. Разказа ми, че е нигерийски професор по селско стопанство, сключил 2-годишен договор с университета в Ботсвана. Взаимно си пазехме багажите, докато единият отиваше до офиса на Кенийските авиолинии да сe разправя със служителките.

Финалната оферта, която получих, беше: спане в Найроби, цял ден в Найроби и нощен полет за Амстердам (същият полет, който пропусках заради тях тази вечер), цял ден в Амстердам и полет за София в 17.40 ч. Така вместо на 20.09 на обяд щях да се прибера на 21.09 вечерта. Сделка или не? Има сделка!

Полетът беше лек. Самолетът натовари 20-те си пътници за нула време и в 18.30 ч. излетя. Жалко, че летяхме по тъмно – пред очите ми екранът показваше как минаваме над водопадите Виктория, а после в Танзания над Серенгети, езерото Виктория и връх Килиманджаро…

В 23.00 ч. местно време кацнахме в Найроби и веселбата започна. Слязохме от самолета и подтичвахме през пистата между колички, палета и самолети след един бързащ служител, който се качи по стълбите на гейта и се изпари светкавично. След известно лутане се добрахме до гишето за транзитни полети, където ми издадоха бордовата карта за полета ми в 22.30 ч. на другия ден. С бодра крачка се отправихме към имиграционните служби за транзитна виза. Попълних 2 документа с пълна лична информация относно моята самоличност и намерения спрямо Кения, адрес, телефон и пр. Дори имаше графа за трите имена на съпруга или бащата – предполагам това има общо с мюсюлманството в Кения. Аз не я попълних. На гишето служителите правят снимка с подвижна камера, вземат отпечатъци от всички пръсти на двете ръце и си щастлив притежател на транзитна кенийска виза. Добре, че не ми поискаха да си я платя, че щях да се видя в чудо с моите пула и евро. Моят сълетищен другар – нигерийският професор – си плати за транзитната виза. Видях, че и други хора на опашката пред мен плащаха. Но защо аз не платих, никога няма да схвана.

Пред бюрото за настаняване в хотел – поредната опашка от чакащи и поредната форма за попълване с всички лични данни. Часът вече е 24.00.

Ето че е ред за нощна разходка из Найроби – пътувахме дълго, докато стигнем до хотела, който беше суперлуксозен. Най-сетне баня! Да, ама не, както казваме ние. Рецепционистът с мучене и жестове ни обясни, че не сме за този хотел и ни посочи асансьора. Не мислете, че е нелюбезен – просто в Африка имат този маниер на общуване. Ти ги питаш нещо, а те ти отговарят с половин уста, една-две думи и най-вече с жестове – махат с ръка в определена посока. Това в различните ситуации би могло да се тълкува като “натам” или като “отивай”, “махай се” до неопределено тълкуване от типа “не ме занимавай”. Та, отново в маршрутката, отиваме в центъра на Найроби. Нощният град изглежда красив и величествен – палми, високи, осветени сгради. Спираме пред едно много шумно казино, което се оказва в нашия хотел. Познайте вътре какво заварихме – да, поредната опашка, съставена от всички онези хора, с които чакахме за настаняване на летището. Явно техният шофьор е бил по-бърз и е знаел къде отива. Попълвам поредните формуляри с лични данни и следва безкрайно чакане, докато фотокопират всеки един документ на около 20-те човека. Медитирам върху поставената на видно място табела, че пушенето на обществени места е забранено и нарушителя го очаква голяма глоба или затвор.

Е, най-накрая в 01.30 ч. получавам заветния ключ от стая 516. Уморена съм, жадна и мръсна. Вземам душ и се строполявам в спалнята, за да поспя само 2 часа. И ето тук е моментът, в който “благославям” дамата от Кенийските авиолинии, посочила във ваучера ми, че ще летя за Амстердам с полет в 08.10 ч. Още при настаняването в хотела се опитах да обясня на рецепциониста грешката, показах му бордовата си карта за полета в 22.30 ч. и настоявах, че имам нужда от подслона им по-дълго. Човекът любезно ми обясни, че няма грешка и ще ме вземат в 05 часа сутринта за полета ми в 08.10 ч. Почувствах се като Алиса в страната на чудесата с леко абсурден привкус.

Та в 05 часа сутринта около 30 човека чакахме автобуса. На летището ме очакваше най-голямата за мен изненада – огромна опашка за ВЛИЗАНЕ в аерогарата. Няма значение дали бързаш за полет – трябва да се наредиш и на входа се минава проверка със скенер на багажа и влизащите (нямам идея, ако си само изпращач, дали можеш да влезеш!?). Вътре започва друга опашка за преминаване през имиграционната служба, отново познатият жълт формуляр за попълване – кой си, лични данни, къде живееш, къде отиваш… Предполагам, че ако наистина трябваше да хвана сутрешния полет за Амстердам, нямаше да успея.

Веднъж влязъл в летището, няма връщане назад. Съжалявам, че заради тази грешка във ваучера и непреклонността им да ме оставят в хотела не успях да разгледам поне центъра на Найроби. Вместо това изкарах цял ден на летището – обиколих всички магазини по 2-3 пъти; дремах; четох; ядох; слушах музика… пълна програма! Оказа се, че не мога да обменя пула, както и очаквах. Добре че навсякъде приемат евро. Е, вярно, че курсът е доста плаващ – според магазина и според човека.

Най-накрая бординг. Качваме се на Боинг 747-400 – огромна двуетажна птица. Разпределена съм непосредствено зад бизнес класата с луксозни кресла, която прилича повече на салон за отмора, масаж и коктейли. И нашите кресла са удобни, особено като се наклонят. Спах през по-голямата част от 8-часовия полет.

Метнах се на влака за централна гара и ето ме отново в сутрешен Амстердам – тъмен, мъглив и мръсен. Никакви туристи не кръстосват улиците, само работници по метрото и забързани за работа столичани. Аз съм единственият човек в Амстердам с ? дънки, голи крака и сандали. Сигурно изглеждам доста странно. Времето е есенно и леко хладно, през нощта е валяло. Толкова рано нищо не е отворено, така че се разхождам из района на Дам и цветния пазар.

Този път реших, че имам шанс с къщата на Анне Франк и в 8.30 ч. бях в челната десятка на опашката. Точно в 9.00 ч. музеят отвори и за втори път минах по пътя на изстрадалата Анне и семейството й.

Много е вълнуващо да гледаш спомените на хора, оцелели в концлагерите. Сълзи напираха в очите ми, слушайки бащата на Анне да разказва за дневника й. На мониторите текат шокиращи кадри от лагерите с хора-скелети, оцеляващи…

Тръгвам си с мисълта, че всеки трябва да посети в живота си поне един музей, показващ злото на нацизма, да съпреживее загубата на свобода, достойнство, човечност. Да види, за да помни, когато на сцената на света настоящи и бъдещи лидери “играят” своите болни идеи за съвършенство.

…

Обратно на летището, кратък полет и ето я София.

Слязох от самолета с ясното усещане, че Ботсвана вече ми липсва…

Думела, София!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

8 Роберт Мугабе е президент на Зимбабве от 1987 г. и е известен с диктатурата си на насилие и репресии, с гоненията срещу “белите фермери” и с отказа да предаде властта на последните избори, когато губи.

9 Go siame – означава “довиждане” на сетсвана.