Задава се и поредната вълнуваща история за не толкова позната у нас страна. Държавата е Ботсвана, а историята е на Мариета Радулова, която през 2010 участва в летен доброволчески лагер в африканската страна. С този разказ Мери спечели конкурс за пътепис, организиран от poblizo.com! Ще публикуваме разказа на части, като днес започваме с първата. Ако африканската вълна ви привлича на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт Си Ви Ес – България организира първата за 2011 национална вечер, посветена този път на Ботсвана, а Мери ще е там да ни разкажа наживо за нейните преживелици.
Пътешествието започна с кандидатстването ми за доброволчески лагер в Ботсвана – за резервата за бели носорози Кама Райно. Там хора от цял свят, заедно с местни доброволци, ще помагаме на управлението на резервата с работа, каквато ни дадат – прочистване на буша и пътеките, поддържане на места за лагеруване и т.н.
Крайна дестинация – Кама Райно резерват, Ботсвана. Начална точка – Софийското летище. Обичайната навалица. Служителката на чекирането хлъцна от изненада на билета ми, започна да подскача като малко дете и да вика явно супервизора “Ела да видиш!”. Реагира невярващо на факта, че не ми трябва виза (то и аз дълго време не вярвах, мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина!).
Полетът за Амстердам – пълен. На редиците до мен, пред мен и зад мен – деца в бебешко-предучилищна възраст. В задната част се провеждаше състезание по надреваване, но единият състезател играеше нечестно – с пищене.
Ето го Амстердам – с тълпите туристи, уличните артисти и мириса на трева по страничните улички. Обиколки по познатите улици от Централна гара до площад Дам и каналите – имах цял ден за убиване до нощния полет за Найроби. Желанието да посетя къщата на Анне Франк се изпари, щом видях опашката от около 200 човека, пък и вече съм била в тайното убежище, макар и доста отдавна.
Изход F9, полет за Найроби, пълен самолет, 8 часа на седалка. Поне гледах “Шрек завинаги” J В 5.30 ч. местно време кацнахме в Найроби.
Jambo2, Africa!
Неуредиците започнаха – смениха ми мястото в самолета и след цялото ми бързане да не изпусна връзката си в 6.15 ч. за Габороне се оказа, че полетът ще закъснее с три часа. Дано домакините от BWA (Botswana Workcamps Association) ме чакат…
Озовах се на най-странния изход, който съм виждала – на него чакаме пътниците за 5-6 различни полета. Няма информационни табла, на които да следиш какво се случва с полетите. От време на време започваха да викат – за Занзибар, за Момбаса, за Дар Ес Салаам, за Йоханесбург… Полетът за Ботсвана бе последен и слят с полета за Зимбабве, та първо летях до Хараре и оттам – до Габороне (нещо като София – Бургас през Варна)! И двата полета бяха пълни, а така ми се искаше да видя водопадите Виктория от въздуха.
Габороне – ура! Кратък формуляр с всички лични данни за мен, минаване през имиграционните и вече съм в Ботсвана. Ето го багажът ми – щастие! Посрещна ме председателят на BWA – Поконци Летшоло. С излизането от летището жегата ме блъсна в гърдите и проникна във всяка клетка от мен. Над 30 градуса е, но някак различни от нашите 30 градуса… Думела, Ботсвана!
Пътуваме за Мочуди – голямо село на около 37 км от Габороне, където се намират квартирата и офисът на домакинската организация. Мочуди ми напомня на нашенско село – навсякъде се разхождат кози и кокошки, магарета и крави пасат край пътя. Къщите са ниски, едноетажни, с плоски покриви – приличат на бараки. Много е прашно навсякъде. Шумът е невероятен – сякаш всички са се наговорили да се надвикват, надприказват, да свирят с клаксоните… Първото ми впечатление е, че хората в Ботсвана говорят много шумно – все едно се карат.
Седалището на BWA – широк двор с няколко постройки тип бараки и типични кръгли къщички със сламени покриви – наричат се rondavel и се състоят само от една стая. Условията – повече от спартански, е, има ток и вода, но за студен душ! Преди мен бяха пристигнали другите доброволци – Маико и Шън от Япония, Мануел от Германия и местните младежи – Мошанко и Молемане. На другия ден към лагера се присъединиха Тим от Австралия и китайката Ии, която от 7 години живее в Ботсвана.
Вечерта в офиса ни гощаваха с традиционното за Ботсвана ястие “папа” – бяло царевично брашно, което се вари до получаване на гъста консистенция като смачкани варени картофи. Силно напомня за нашия качамак, доста е леко на вкус и много питателно, бързо засища. Разбира се, изядохме го по традиционен начин – с пръсти J
Първи ден на лагера – 6/09/2010
Отпътуваме по маршрут Мочуди – Габороне – Кама Райно, като трябва да хванем автобуса, свързващ столицата с туристическия град Маун близо до Окаванго. Возенето в градски и междуградски транспорт в Ботсвана удивително напомня на возенето в градския транспорт в София в пиковите часове! Първата маршрутка, която хванахме от офиса до центъра на селцето, разбира се, бе почти пълна – натъпкахме се още 7 човека и целия багаж за лагера – раници, дюшеци, палатки, повечето от който държахме на главите си. Централната спирка в Мочуди доста би затруднила някого, който търси табели. Мръсно, народ, таксита и маршрутки спират и тръгват без някакъв видим ред, всички викат нещо, клаксоните свирят. Ние определено бяхме атракция за хората, особено за децата (това щеше да се повтаря навсякъде – все пак трудно се виждат чужденци извън джиповете им и особено пък такива, ползващи обществените места и транспорт). Естествено, докато си натъпчем багажа в автобуса, се оказахме последните качили се и прави.
Централната автогара в Габороне е приключение – един огромен хаос от хора, автобуси, сергии и амбулантни търговци. Надписи по спирките почти липсват, съответно местихме се на няколко пъти, докато уцелим нашата. И се започна великото чакане – домакините не бяха наясно защо чакаме, но 3 часа си отвисяхме. Ето го автобуса – борихме се наравно с местните да се качим и доберем до места. Отвътре – една тясна пътека и отляво са 2 седалки, а отдясно – 3. Автобусът – пълен до пръскане. Тясно и некомфортно пътуване 5 часа до Кама Райно с около 5-6 спирки, на всяка от които по 15 минути хора слизаха, а други се качваха. Интересно явление са амбулатните търговци – мъже и жени, които чакат по спирките и продават в кошници най-различни неща – дъвки, бонбони, банани, вода, сок, парфюми и местната марка тип бързо хранене „Гладен лъв”. Когато автобусът спре, те нахлуват вътре и правят по няколко тигела по тясната пътека, всеки път разминавайки се със зор с правостоящите – гледката наистина е уникална! През целия път навън се вижда само една безкрайна савана и ограда, която пази животните да не отидат на пътя.
Най-накрая – резерват Кама Райно! Тъкмо пристигнахме и слънцето залезе в 17.30 ч. – прословутите африкански залези за 5 минути. Докато рейнджърите ни откарат в къмпинг мястото, вече беше тъмно. Опъване на палатки и късна вечеря, запознаване край огъня. Сблъсък с първата културна особеност – домакините казаха, че ще правят чай (tea) и ние приготвихме чашите за горещата напитка. Представете си изненадата ни, когато ни наляха гореща вода и ни предложиха кафе. „Къде е чаят?” – питаме ние. Оказа се, че те викат на всяка гореща напитка чай и ви предлагат гореща вода, пък всеки си прави каквото иска с нея.
През нощта – студ!
Втори ден на лагера – 7/09/2010
Сутринта ме събудиха странни крясъци – в първия момент помислих, че са маймуни. Подавайки се навън, съгледах най-странните птици, които съм виждала – шарени с огромен жълт клюн. Това е вид птица-носорог или Southern Yellow-billed Hornbill (Tockus leucomelas). Местните я наричат още „летящ банан”, а децата я познават като Зазу от филмчето „Цар Лъв”. В резервата те са свикнали с хората и дори са нахални – кацат по масата и кълват каквото докопат от храната. Бързо се научихме да не оставяме храна на открито! Лагерът е същински рай за птиците – постоянно идваха яребици и много красиви птички, чиито имена така и не разбрах, но поне ги снимах (ако някой орнитолог чете това, ще се радвам да сподели кои са птичките).
Идват мениджърът на парка и рейнджъри, за да ни разкажат за създаването на Кама Райно и да ни инструктират за правилата. Паркът е създаден през 1989 г. от жителите на най-голямото в областта село Серове и околните селца. Преди това мястото е било традиционна ловна савана, гъмжаща от дивеч, който бил системно избиван. И така до момента, в който местните хора осъзнали, че са на път да избият всички диви животни и най-вече едрите – носорозите, жирафите, леопардите, хиените. Старейшините от всички села се събрали и решили да направят областта резерват, хем за да може да просперира туризмът, хем за да могат собствените им деца и внуци да видят „на живо” носорог, хиена и жираф. В парка има образователен център, в който редовно идват групи деца и студенти да се обучават, както и се провеждат конференции и младежки форуми.
Правилата в парка са прости – не се движим сами по пътеките до баните; нямаме право да се разхождаме по пътеките на парка. Придвижването от лагера до друга точка на парка става само с джип. Всичко това е заради нашата собствена безопасност – все пак това е резерват за носорози и те се разхождат свободно навсякъде! Предупредиха ни и за един полупитомен носорог на име Ноди, който обича да посещава лагерите и да се приближава до хората. Ноди е черен носорог с благ нрав, но ни инструктираха да стоим далеч от него и да не се паникьосваме, ако го видим. В краен случай можем да бягаме или да се покатерим на дърво (класика!).
На работа – въоръжени с брадви, триони и ножици прочистваме буша3 около пътя в резервата – хем го разширяваме, хем махаме множеството акациеви дръвчета и храсти за по-добра проходимост на джиповете. Работата не е много тежка, но е изморителна заради силното слънце и острите акациеви тръни, които захапват кожа, дрехи, коси… Обядът – силно лют, тепърва ми предстоеше да свиквам.
В 16.00 ч. на 7 септември 2010 година една от мечтите ми се сбъдна – на сафари сме! Рейнджърите ни взеха от лагера и близо 2 часа и половина обикаляхме из пътеките на Кама Райно и спирахме при появата на всяко животно. Видяхме около 10 жирафа – едни пасяха, други се разхождаха по поляната. Един беше голям любопитко и се приближи до джипа, мина пред нас на около 20-30 метра и потъна в гората от другата страна.
Видяхме много зебри на водопой, всякакви антилопи – импала, спрингбок, куду, еланд. Най-накрая и носорози – една майка с поотрасналото й малко и самотен носорог край пътя, появи се и един Пумба (брадавичеста свиня – Phacochoerus africanus), който избяга със скоростта на светлината.
Посрещам удивителния африкански залез наистина щастлива!
* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.
2 Jambo – означава “Здравей” на суахили.
3 буш – от англ., буквално означава храсталак. Така наричат ниската дървесна и храстовидна растителност в саваната.
Очаквайте продължението на разказа… Иска ли ви се и вие да си пробвате силите като доброволец през лятото? Ето малко повече инфо, а в търсачката за лагери може да потърсите доброволчески лагер на тема и в страна, която силно ви вълнува. И не забравяйте – вечер на Ботсвана и доброволчеството в Унгарския културен институт на 5 април в 18:00 ч. (За тези от вас, които очакват вечерта на Шри Ланка, не бързайте да се разочаровате, тя ще се проведе на 21 април отново в Унгарския културен институт)