Знаете ли какво представляват хората, които се наричат Peace Messengers? Аз само бях чувала за тях. Не бях много наясно какво се очаква да върши един „вестител на мира” и какъв е той всъщност. Ето защо през месец май 2010 реших да посетя едно 7-дневно обучение за начинаещи Peace Messengers в Будапеща, Унгария.
Обучението ни даде изходно тълкувание, върху което да стъпим като основа за по-нататъшни разсъждения. Като цяло peace messenger е доброволец, който организира различни дейности, свързани с „мира”. Целта е участниците да получат по-голяма яснота какво е това „мирът”, как те го разбират, как да го запазят или „сътворят”. До този момент понятието „мир” свързвах единствено с „липсата на война”. След края на тренинга осъзнах, че думата „рeace” е много по-смислово наситена – включва в себе си мир като спокойствие, разбирателство, зачитане на човешките права, да постигнеш мир със себе си, с другите, с природата.
Целта на тренинга беше чрез неформално обучение да запознае участниците с основните идеи и мисията на Peace Messengers, както и да ни подготви как да организираме и провеждаме дейности, свързани с мира. Най-напред се запознахме с теорията, различните методи и техники, а след това приложихме наученото, като в екип с други участници проведохме заедно по един уъркшоп, който сами планирахме, организирахме, създадохме. Провеждането му се оказа безценен опит, защото се сблъскахме с различните реакции на хората и техните емоции.
Мога да разказвам с часове (страници) за обучението, но ако трябва да избера няколко много запомнящи се за мен момента, то това биха били дейностите, засягащи темата за бежанците.
Втората сутрин от обучението беше мрачна и дъждовна и започнахме с игра-симулация. Ние бяхме бежанци, а крайната ни цел – да стигнем, дай боже, до Италия, където би трябвало да ни очаква спасението. За да е по-реалистично, беше подбрана действителната история, маршрут и препятствия по пътя на един бежанец от южната част на Африка. Някои от нас не стигнаха до края – бяха убити, ограбени, удавени или просто се отказаха. Почти всички от малцината стигнали бяха изпратени в затвор с мизерни условия, без да знаят какво ги очаква. Лошото време и условия допринесоха за дълбоко изживяване на играта. Дискусията след играта беше дълга, изморителна в някаква степен, но и необходима! За повечето участници преживяването беше доста силно, което накара някои да потънат в мисли, а други – разпалено да говорят. Така сутринта мина доста интензивно и предизвика у нас размисли каква е причината хората да тръгнат на такъв опасен и дълъг път, да оставят всичко зад себе си и буквално да рискуват живота си.
Другата много силна игра беше един от уъркшопите, подготвени от нас самите. Отново темата беше за бежанците, а методът – бордова игра, като финалът означаваше, че си преминал границите на Италия. Иронията на играта се състоеше в това, че съдбата ни зависеше от хвърлянето на един зар. Метафората беше доста силна за всички ни. По пътя, ако имахме късмет, можехме да поработим и да припечелим пари, но понякога се оказваше, че ни пробутваха фалшиви. Имаше полета, които ни поставяха пред изключително трудни житейски избори – дали да се върнем в началото, за видим собствената си майка за последно, преди да умре, или да продължим пътя си. Някои от участниците избраха да продължат и ние, останалите участници, бяхме възмутени. А ние как щяхме да постъпим на тяхно място? Можехме само да се молим да не попаднем на това поле, за да не разберем никога… Пътят беше осеян и с бандити, които те ограбват, или изнудват. Имаше и светлина в тунела. Полето бежански лагер можеше да те изпрати 2 полета напред, ако хвърлиш определено число от зара, не успееш ли обаче те пращаха в затвора. Аз се качих на една лодка, но за нещастие нямах късмет и паднах, защото беше много претъпкана, никой не ми помогна и се удавих. Тези от участниците, които успяваха да стигнат на квадратчето преди Италия, трябваше да отговорят на един въпрос, за да ги допуснат да влязат в държавата. Логично въпросът беше на италиански, но никой от нас не говореше италиански (освен единият създател на играта). Ако не отговориш правилно (имаше а, б и в) се връщаш назад с няколко полета и отново чакаш да стигнеш до пункта и да се пробваш наново. От 6-ма тръгнали на нашата маса, само 2-ма стигнаха живи….
За мен обучението породи повече въпроси, отколкото даде готови отговори, но това е всъщност е и целта, защото те кара да развиваш самия себе си. Би било илюзорно човек да иска след края на което и да е обучение да „излезе” готов и завършен обучител. Но ако си тръгне с нови преживявания, осъзнавания, опит и наградени умения, то тогава, е готов да започне да „предава нататък” и да „практикува”.
Вярвам, че можем да направим света едно по-мирно и по- хубаво място! 🙂
Йелена
2010