Доброволец в Колумбия — Никога не е прекалено късно да осъществиш една мечта!

Прочетете разказа на Теодора Станкова, която беше доброволец по Европейска доброволческа служба (ЕДС) във Фондация “Нуканти”, Колумбия. Доброволческият проект “Овластяване на млади колумбийци чрез лидерство и участие” беше с продължителност от 1 година – от началото на месец февруари 2013 г. до края на месец януари 2014 г. – и беше финансиран по програма „Младежта в действие” на Европейската комисия.

Яздя кон – или поне позирам за снимката 🙂

Всичко започна през 2012 г., когато за пръв път отидох в Южна Америка. Аз и моята приятелка имахме само 3 месеца, за да осъществим един много амбициозен план с начало в Бразилия и край в Перу. Този път нямах възможност да посетя Колумбия, но се влюбих в една друга южноамериканска страна, Чили, и за пръв път започнах да си мечтая да прекарам малко повече време на континента.

И така, когато се прибрах вкъщи, започнах да си мисля как мога да се върна в Чили с много нисък бюджет. Вече от около 10 години бях част от една неправителствена организация, „Си Ви Ес — България”, и знаех, че има възможност за младите хора да участват в дългосрочни доброволчески проекти в чужбина, не само в Европа, но и извън нея. Тази страхотна възможнот се нарича Европейска доброволческа служба (ЕДС), част от Програма „Младежта в действие” на Европейската комисия.

Моите дечица в Кинчия 🙂 Петте деца от детската група по английски, които бяха най-мотивирани и идваха с желание до последно

Знаех, че в ЕДС могат да участват само млади хора до 30 години и тъй като бях на 29, това беше последната ми възможност да го направя! „Си Ви Ес — България” никога не бяха изпращали доброволци в Южна Америка, но решиха да ме подкрепят в това приключение. Така че само оставаше да си намеря организация-домакин в Чили!

Поради ограниченото време обаче търсенето се оказа неуспешно… Затова пък успях да намеря оргаизация-домакин в Колумбия и си казах „Защо не? Достатъчно близо е!”. Така че писах на Фондация „Нуканти”, които търсеха преподаватели по английски за Колумбия, и им разказах за ЕДС, по която се покриват не само настаняването и храната на дорброволците, но също така и до 90% от пътните им разходи. Заедно решихме какви дейности да включим в проекта предвид моя опит и желания, и след това имах само няколко седмици, за да подготвя проекта, с подкрепата на ЕДС координатора на „Си Ви Ес — България”.

Накратко, проектът беше подаден през юни и одобрен през октомври 2012. Сега, когато мечтата бавно се превръщаше в реалност, трябваше да се погрижа за много детайли — да организирам пътуването, визата и застраховката, с безценната помощ на Наталия Живкова, моят ЕДС координатор. И така в края на януари 2013 г. вече имах виза и билет за Перейра, град в Колумбия, за който никога не бях чувала преди. А следващите няколко месеца щях да прекарам в Кинчия, малко селце на около 3 часа от столицата на област Рисаралда.

Страхотна изненада за рождения ми ден в главния офис на Нуканти Колумбия 🙂

Пристигнах в Кинчия точно на рождения си ден и там ме чакаше страхотна изненада. Всички от „Нуканти” се бяха събрали в офиса на организацията с малка торта и надпис, който гласеше (или поне се опитваше!) „Честит рожден ден!” на български. През този първи ден се срешнах с Леонардо, директор на „Нуканти Колумбия”, който беше моят супервайзор по време на проекта, както и с Фернандо, който ми беше колега и ментор. Също така се запознах с Орсолия, унгарска доброволка, която беше пристигнала преди около един месец — може би най-важният човек за мен по време на престоя ми в Кинчия. През четирите месеца, през които работихме заедно, споделяхме всичко — както работата, така и  свободното време. Наистина бешеогромна подкрепа да имам друг чуждестранен доброволец с мен през първите няколко месеца! Когато отиваш на ново място, където всичко е ново — нови хора, нова среда, нова култура — помага много да имаш някого, който споделя същите страхове и очаквания, някой, който да те подкрепя и на когото ти също можеш да окажеш подкрепа.

С Орсолия, или Сол, както я наричахме, открихме, че имаме много общи опит и интереси, така че през по-голямата част от времето беше лесно да работим заедно. Както беше предвидено в моя ЕДС проект, работихме с младежи от Кинчия и околните по-малки села, които имат много малко възможности за оползотворяване на свободното време. Давахме уроци по английски и правихме занимания на теми като Ефективна комуникация, Работа в екип, Разрешаване на конфликти, Публично говорене, Управление на проекти и други. Също така организирахме няколко културни мероприятия в сътрудничество с местната Къща на културата (Casa de la Cultura) в Кинчия. Друга основна дейност беше посещенията в Наранхал, едно от близките села, където организирахме занимания с деца и жени. Освен това участвахме в отбелязването на 8-ми март, Световния ден на жената, и сами организирахме честване не 9-ти май, Деня на Европа — получи се едно интерактивно мероприятие с повече от 50 участници!

Една от групите по английски в Кинчия

В края на първите 6 месеца имах среща с моя супервайзор, на която обсъдихме проекта, постиженията и проблемите, и решихме, че би било добре за мен и за Нуканти да отида на различно място в Колумбия, където да видя дали мога да организирам същите дейности, но с малко по-различна целева група. Благодарение на предишния ми опит в НПО сферата и в работата с деца и младежи бях доста независима в дейностите по проекта ми, а и самата аз чувствах нужда от промяна в обстановката. Затова „Нуканти” ми предложиха да работя с тях в Кали, третия по големина град в Колумбия, където престъпността е на особено високи равнища поради ниско образование, висока безработица и маргинализация на голями общности, основно от чернокожи.

Младежите от Санта Елена, селце на 1 час път с джип от Кинчия, наистина ни впечатлиха с интелигентността си и желанието си да научат нови неща – качества, които не са много характерни за местните тийнейджъри

И така в началото на август трябваше да се сбогувам с приятелите ми от Кинчия и да започна едно ново приключение в Кали. Там щях да бъда по-независима в работата си и щях да работя в тясно сътрудничество с Ниуша Рошани, изпълнителен директор на „Нуканти” на международно ниво. През първите седмици в Кали бях заедно с Ниуша, която ме представи на различни съществуващи и потенциални нови партньори, с които можех да работя в следващите няколко месеца. Времето, прекарано с новия ми супервайзор, ми помогна да опозная по-добре „Нуканти” и за да придобия полезни знания за спецификите на работата с маргинализирани младежи в градските райони на Колумбия.

Работилница за правене на мартенички с една индианска общост в района на Кинчия 🙂

Още в началото се запознах с 2 местни неправителствени организации, с които щях да работя до края на проекта ми. Една от тях беше Фондация “Paz y bien” с техния проект „Къщи Франсиско Есперанса”, мрежа от младежки центрове, които работят в Агуабланка, една от най-опасните и маргинализирани зони в Кали. Тези центрове предлагат дейности за оползотворяване на свободното време на младежи в риск. Но още по-важно е, че те осигуряват помощ на младите в справянето с ежедневните трудни ситуации, а хората, работещи в къщите, са на линия за напътствия и свети при планиране на бъдещето. Моята роля беше да давам уроци по английски на тези младежи, както и да организирам други дейности с тях като прожекции на филми, обсъждания, арт и спортни дейности. Трябва да призная, че тази задача понякога беше голямо предизвикателство поради спецификите на целевата група. Младежите обикнвено имат трудности да се концентрират върху една дейност за по-дълго време, някои от тях имат проблеми с ученето и поведението, всички се сблъскват с агресия, насилие и семейни проблеми всеки ден. Въпреки това в края на проекта наистина имах чувството, че съм успяла по някакъв начин да създам връзка с младежите и виждах голям потенциал у някои от тях. За жалост в началото на 2014 г. центърът, в който работих аз – „Къща 6”, трябваше да бъде затворен поради липса на достатъчно финансиране.

Една от групите по английски в Кали – младежи от Къща 6 в зоната Агуабланка, която има предимно чернокожо население с много високи нива на крайна бедност, безработица и престъпност

Друга важна организация-партньор, която намерих в Кали, беше „ACCR La Red” (Asociacion Centro Cultural La Red) – комунален и младежки център в Силое, която е друга проблемна зона в Кали. Там също давах уроци по английски език и заедно с една феминистка организация, „La Ruta Pacifica de las Mujeres”, организирахме месечни занимания на тема правата на жените и тяхното овластяване. Този опит също беше много интересен, въпреки че е много трудно да се говори за равенство на половете и правата на жените в Колумбия по принцип, а още повече в маргинализираните градски зони. Това се дължи на силно патриархалното общество в Колумбия, където често дори самите жени гледат на себе си като на предмети и не считат, че имат потенциал да бъдат пълноценни личности и членове на обществото. Въпреки всичко смятам, че всеки опит е важен урок и сега чувствам, че в бъдеще ще бъда по-добре подготвена да организирам дейности по тези теми с младежи от маргинализирани зони.

Семейството на едно от момичетата от Къща 6. За нея и за сестрите й грижите е поела тяхната баба.

На 21 септември, Международния ден на мира, „Нуканти” и „ACCR La Red” участваха в международната кампания „Мир за един ден” (Peace One Day) с целодневно мероприятие, което включваше футболен мач, работилница за правене на детски книжни въртележки, час по зумба и концерт с презентации на различни младежки групи от Силое и на най-голямата хип-хоп група от Кали –„Zona Marginal”.

Паралелно работих под супервизията на Изпълнителния директор на „Нуканти” по различни административни задачи, включително подготвяне на проектопредложения за Колумбия, връзки с нови партньори, координиране на работни срещи на международния екип и др. В края на проекта ми отговарях за вътрешната менторска програма за деца в уязвимо положение и за набирането на нови доброволци, които да попълнят екипа.

И така, без да усетя, вече беше изминала цяла година, скоро щеше да дойде рожденият ми ден отново, а аз си бях създала втори дом в Колумбия някакси без да искам… Беше една година, изпълнена с различни преживявания, понякога добри, друг път не толкова добри, но винаги интересни и носещи важни уроци. Към края вече чувствах носталгия и исках да се върна вкъщи поне за малко, но знаех, че съм създала връзка до живот с тази тропическа страна и че винаги ще искам да се върна там… дори и само на посещение 🙂 Бях научила, че за да опознаеш една страна истински, трябва да споделиш живота на хората и да отвориш сърцето си за техните радости и мъки. И веднъж направиш ли го, никога не ще можеш да скъсаш невидимата нишка, която те свързва с това място.

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.
Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.

If you like this, share it

facebook   twitter   pinterest   email