Си Ви Ес – България с любезното домакинство на Унгарския културен институт има удоволствието да ви покани на поредната вечер, посветена на чужда държава. Отново ще си говорим за една далечна страна, но този път в Азия. Става дума за Шри Ланка.

През лятото на 2010 Славчо и Дари участваха в екологичен доброволчески лагер в един будистки манастир в малкото селце Даулагала в островната държава. В четвъртък, 21 април от 18:00 ч. те ще ни разкажат повече за азиатската страна, за преживелиците им в Шри Ланка, за особеностите на културата и духа на местните обитатели. Всичко това ще бъде придружено от много снимки от проекта им.

Ако сме ви заинтригували, може да се потопите в атмосферата на Шри Ланка и от разказа на Дари и Славчо, който сме публикували в нашия блог.

Очакваме ви в четвъртък (21 април) в 18:00 ч. в Унгарския културен институт (на ъгъла на ул. „Шести септември” и ул. „Аксаков”)!

На вашето внимание предоставяме и последната част от разказа на Мери за нейните приключения в Ботсвана по време на доброволчески лагер през 2010. Ако пътеписът ви е накарал да се размечтаете за далечни страни, то заповядайте на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт на ул. “Аксаков” 16, София, където Мери ще ви разкаже на живо за африканската страна, а пък ние ще представим на вниманието различни доброволчески възможности на близко и далеч. Ако нямате търпение, то може да разгледате нашия сайт за идеи, а в търсачката за лагери, може да си изберете каузата, за която да положите доброволен труд това лято!

Девети ден на лагера – 14/09/2010

Днес съм дежурна по кухня с Молемане. Чувам сутринта как прави огъня и скачам – леко съм се успала. Поради простата причина, че нямаше нищо в палатката с провизиите, се наложи да импровизирам. Всички изпаднаха в транс от закуската, която им спретнах – макарони със захар. Никой не беше опитвал макарони със захар и дори не бяха яли макарони за закуска! Чужденците смело изядоха порциите си и дори им хареса. Местните, както винаги, бяха по-консервативни – опитаха съвсем малко от комбинацията и някои не си изядоха порциите, а други ги гарнираха с кетчуп и майонеза. На обяд – таратор. Отново на чужденците по-скоро им хареса, но от местните го опита само един. Като цяло ми прави впечатление, че ботсванците в лагера се страхуват да опитват нови вкусове.

Моят съекипник в кухнята Молемане е добро момче, но е млад и малко буен – ври му кръвта. Разговаряхме за момичетата и момчетата в Ботсвана – за женитбите, разводите, правилата в семейството. Правило е, че момчето отива да иска момичето, обратното е невъзможно. Съответно трябва да плати цена за момичето – между 1 и 8 крави и няколко хиляди пула. Цената зависи от региона, от който е момичето, и от това колко образовано е то. Ако има проблеми в двойката, ходят на нещо като съветник. Ако нещата не вървят – момчето отива и разваля брака, обратното явно също не е възможно. Абортите са разрешени единствено и само при изнасилване. Молемане казва, че много момичета се опитват да абортират с традиционни немедицински средства (по-известни като “бабини деветини” у нас), част от които достатъчно опасни, за да причинят смърт.

Следобед ходихме в Серове – отново на стоп. Спря ни първото превозно средство – камион с огромна каросерия, в която вече се возеха работници. Доста ветровито преживяване по пътя. В селото се пръснахме кой накъдето иска – аз се размотавах из магазините, където за огромно мое съжаление имаше предимно евтини китайски стоки. Хората са доста приятелски настроени – поздравяват, кимат, някои дори се осмелиха да ме заговорят.

Мислехме да отскочим до музея да се видим с новия ни приятел Скуби, но се появи неочакван превоз – един от рейнджърите докарал джипа за поправка на седалките. Натовари ни в каросерията със свалените седалки и с високо брулеща лицата ни скорост се прибрахме в парка. Абе изобщо Ботсвана експириънс!

Десети ден на лагера – 15/09/2010

Ужасно гореща сутрин – работата трудно ни върви. Последва най-мързеливият следобед от целия лагер. Нищо не се случваше – седяхме на сянка под голямото дърво и дремехме, разговаряхме, четяхме, слушахме музика, пишехме в дневниците си. Вечерта дойдоха рейнджъри и казаха, че близо до парка има голям пожар в буша и много от тях и хора от околните села са там да помагат с гасенето. Чолиза и лидерът ни Мошанко отидоха да помагат за пожара, а Молемане остана в лагера. Ние – чужденците-доброволци – също изявихме желание да помагаме в гасенето на пожара, но категорично ни отказаха. Впоследствие стана ясно защо – било е истинска огнена стихия в буша, която се разпростира бързо поради вятъра и е доста опасна за хората. Явно не са искали да рискуват нашата безопасност.

Докато едни се бориха с пожара, в лагера прекарахме вечерта добре. Тирой отново дойде и разговаряхме за всякакви неща край огъня. Изведнъж чухме странен шум – нещо подобно на кашляне и сумтене. Помислихме, че е носорог, но рейнджърът каза, че това е леопард и не е далеч от лагера. Моментално се натоварихме на джипа в опит да го проследим. Карахме доста по пътя, но така и не успяхме да видим потайния леопард. Но пък видяхме следите му, дори ги снимахме. Според Тирой този джип е много шумен и вероятно заради това леопардът просто се е махнал от пътя, докато сафари-джипът е по-тих и вероятността да се завари животното на пътя е по-голяма. Изненадахме един носорог и с това нощната разходка се приключи.

Единадесети, последен ден на лагера – 15/09/2010

Последен ден в Кама Райно. Работата е тежка заради безмилостно жарещото слънце. Неочаквана изненада наруши рутината на сутрините ни, прекарвани в рязане на дървета и храсталаци. На пътя около 40 метра зад нас стоеше бял носорог и ни гледаше. Имахме време да го снимаме и да му се порадваме, преди да пресече пътя и да се скрие в храстите. Носорогът изглеждаше много спокоен и не проявяваше признаци на агресивност. И като си помисля само, че половин час преди това ходих навътре в буша до тоалетна – хубава среща можеше да се получи…

Поредният стоп към Серове и ето ни отново в музея. По наша молба Скуби ни заведе в близка къща да опитаме домашно приготвяната бира Мокуру – прави се от сорго (широко разпространено в тропиците житно растение), което се оставя да ферментира. Наляха ни в едно голямо канче и от него пихме всички поред. Липсваше само лулата на мира! Вкусът на бирата е доста странен – нещо между боза и кисело мляко. Искрено се надявах стомахът ми да понесе тази домашно-алкохолна инвазия.

След раздялата с любезните домакини се разходихме до близките скали, които се оказаха археологически културен паметник, за съжаление запуснат. Имаше множество полуразрушени сгради от началото на 20-и век, включително къща, служила за родилен дом. Сега там има само скали, кактуси, змии, гущери и скални зайци. Скалните зайци са дебелички същества, които с невероятна скорост се катерят по скалите и се крият между тях.

Скуби ни разказа за историята на това място и ни показа много артефакти от земята – парчета керамика, мъниста от щраусови яйца (дори си събрах няколко за гердан!) и парчета човешки кости, здраво споени в сухата земя. Археологически разкопки са открили там скелети, датиращи около 16-и век. Учените предполагат, че са на бушмени, които традиционно са използвали подобна на откритата там керамика и са правели множество неща от щраусови яйца, включително мъниста. Скуби знае много за бушмените, защото е работил като асистент на някакъв европеец, изучаващ езика им. Обикаляли са заедно из Калахари и посещавали различните племена на сан. Скуби е превеждал и е понаучил диалектите на бушмените – казваше ни различни думи със и без “клик” произношението. А ние се опитвахме да повтаряме…

Докато се усетим и времето отлетя. Бързо се понесохме към супера за телешко и към алкохолния магазин – все пак последна вечер без бира не върви. Но ето че за първи път стопът не ни провървя! Никой не искаше да спре на петима бели чужденци. Това беше единственият път, в който се почувствах дискриминирана, въпреки че повечето коли просто бяха за Серове и околностите. Наложи се да се обадим в Кама Райно, откъдето ни сюрпризираха, че ще имаме нощно сафари и трябва да се приберем до 19.00 ч. Като чуха за окаяния ни автостоп, изпратиха един от джиповете да ни вземе. По пътя рейнджърът ни предупреди да си вземем спалните чували за сафарито, а аз реших, че се шегува. Е, човекът знае прекрасно какво говори, все пак е рейнджър и прави разходки из буша. Беше суперстудено сафари – 2 часа из буша и саваната в открит джип, направо се вкочаних. Не видяхме много животни, но според мен това се дължеше най-вече на водача и двамата му спътници. Те бяха порядъчно шумни – сетсвана на висок глас, смях и така през цялото време. Видяхме отново зебри, носорози, антилопи, птици и странните малки скокливци – приличат на нещо средно между мишка и кенгуру, с дълги крака и опашка. Разбира се, нямаше нито следа от кафявите хиени или леопарди – прекалено чувствителни са за целия шум около сафарито.

В 22.00 ч. вече се топлехме край огъня и приготвяхме телешкото. Извадих и малкото шише с троянска сливова ракия, която пазех за партито. Силничка им дойде… Говорихме за политика край огъня – за ужасната ситуация в Зимбабве и диктатурата на Мугабе8. Стана въпрос и за Кадафи, в чиято мечта за “Обединена Африка” явно не вярва никой от домакините ни.

Време за спане. Лека нощ, Кама Райно!

Отпътуване от лагера – 16/09/2010

Цяла нощ вятърът не спря да духа, явно в унисон с нашето настроение. Сутринта е време за сбогуване, прегръдки, прощални слова и сълзи. Обещания, че отново ще се върнем в Ботсвана, един ден…

Събрахме бързо лагера и прекарахме малко време на входа на парка, сбогувайки се с домакините и чакайки джипа да ни откара до Серове. Изненадващо имаше полицейска проверка по пътя – документи и изправност на мигачите и фаровете. Успяхме без премеждия да хванем обедния автобус за столицата Габороне и в 16.00 ч. бяхме в офиса на BWA в Мочуди. Вечерта за първи път отидох на ресторант в Ботсвана. Направи ми впечатление колко е чист и нищо чудно – собственичката се оказа една много приказлива дама, живяла в Европа и обиколила много страни и континенти. Храната беше отлична и само за 18 пула (около 3 долара). В допълнение ни разреши да си внесем бира, тъй като ресторантът не продава алкохол, което е нетипично решение за заведение в Ботсвана.

Столицата Габороне – 17/09/2010

Съботата ни е свободен ден и решихме да се разходим до Габороне, където ще се видим и с китайката Ии, която си тръгна в края на първата седмица от лагера. След горещ душ тип „поливане с канче” атакувахме селския и междуградския транспорт и по обяд се озовахме на централната автогара. Ии дойде с шофьора си (баща й е собственик на строителна фирма в Ботсвана) и ни откара право в Ботсвана крафтс – огромен магазин за традиционно изкуство и подаръци. Прекарахме близо два часа и половина вътре, разнообразието наистина е зашеметяващо. Това е най-известният и единственият туристически магазин в Габороне, макар и доста скъп.

32_Botswanacraft.JPG

После отидохме в Мола на Габороне – модерно и доста посещавано място. Хапнахме и се помотахме из магазините, докато стане време да си хванем автобуса обратно за Мочуди.

Ако се чудите що за културна програма е това, за наше оправдание мога да кажа, че всички интересни културни и традиционни места като музеи, скални рисунки и пр. са разположени извън Габороне и са леснодостъпни единствено със собствен транспорт. Затова пък сега мога да разбия всяка Мол фенка с екзотичната дестинация MALL of Gaborone, ха-ха!

Go siame9, Botswana!

Одисеята по прибирането ми ще започна с патетичното: And let the journey begins…

Неделя сутрин – снимки, сбогуване с домакините и в очакване на таксито, което трябва да ме вземе в 9.00 ч. за Габоронското летище и полета ми в 12.05 ч. Но ето го и първото притеснение – девет часа мина и замина, а от такси ни следа. В 9.30 ч. се появи една кола, която бе прегряла и пушеше – последва процес на наливане на вода и преглеждане на тръби и маркучи. Като ми казаха, че това е “таксито”, направо изтръпнах – как ще се добера до летището с тази кола. За огромно мое облекчение малко по-надолу по пътя се прехвърлихме на истинско такси. Стигнахме бързо и ето я първата от поредицата неприятни изненади – полетът за Найроби закъснява. Вместо 12.05 ч. на таблото светеше 15.45 ч.

Сбогувах се с Поконци и ето ме сама с багажа на летището в Габороне. Добре, че е супер малко – само една зала, комбинираща пристигащи и заминаващи в едно. По щастливо съвпадение господинът до мен също е по маршрута Найроби – Амстердам, та завързахме “летищна дружба” и взаимопомощ на народите. Разказа ми, че е нигерийски професор по селско стопанство, сключил 2-годишен договор с университета в Ботсвана. Взаимно си пазехме багажите, докато единият отиваше до офиса на Кенийските авиолинии да сe разправя със служителките.

Финалната оферта, която получих, беше: спане в Найроби, цял ден в Найроби и нощен полет за Амстердам (същият полет, който пропусках заради тях тази вечер), цял ден в Амстердам и полет за София в 17.40 ч. Така вместо на 20.09 на обяд щях да се прибера на 21.09 вечерта. Сделка или не? Има сделка!

Полетът беше лек. Самолетът натовари 20-те си пътници за нула време и в 18.30 ч. излетя. Жалко, че летяхме по тъмно – пред очите ми екранът показваше как минаваме над водопадите Виктория, а после в Танзания над Серенгети, езерото Виктория и връх Килиманджаро…

В 23.00 ч. местно време кацнахме в Найроби и веселбата започна. Слязохме от самолета и подтичвахме през пистата между колички, палета и самолети след един бързащ служител, който се качи по стълбите на гейта и се изпари светкавично. След известно лутане се добрахме до гишето за транзитни полети, където ми издадоха бордовата карта за полета ми в 22.30 ч. на другия ден. С бодра крачка се отправихме към имиграционните служби за транзитна виза. Попълних 2 документа с пълна лична информация относно моята самоличност и намерения спрямо Кения, адрес, телефон и пр. Дори имаше графа за трите имена на съпруга или бащата – предполагам това има общо с мюсюлманството в Кения. Аз не я попълних. На гишето служителите правят снимка с подвижна камера, вземат отпечатъци от всички пръсти на двете ръце и си щастлив притежател на транзитна кенийска виза. Добре, че не ми поискаха да си я платя, че щях да се видя в чудо с моите пула и евро. Моят сълетищен другар – нигерийският професор – си плати за транзитната виза. Видях, че и други хора на опашката пред мен плащаха. Но защо аз не платих, никога няма да схвана.

Пред бюрото за настаняване в хотел – поредната опашка от чакащи и поредната форма за попълване с всички лични данни. Часът вече е 24.00.

Ето че е ред за нощна разходка из Найроби – пътувахме дълго, докато стигнем до хотела, който беше суперлуксозен. Най-сетне баня! Да, ама не, както казваме ние. Рецепционистът с мучене и жестове ни обясни, че не сме за този хотел и ни посочи асансьора. Не мислете, че е нелюбезен – просто в Африка имат този маниер на общуване. Ти ги питаш нещо, а те ти отговарят с половин уста, една-две думи и най-вече с жестове – махат с ръка в определена посока. Това в различните ситуации би могло да се тълкува като “натам” или като “отивай”, “махай се” до неопределено тълкуване от типа “не ме занимавай”. Та, отново в маршрутката, отиваме в центъра на Найроби. Нощният град изглежда красив и величествен – палми, високи, осветени сгради. Спираме пред едно много шумно казино, което се оказва в нашия хотел. Познайте вътре какво заварихме – да, поредната опашка, съставена от всички онези хора, с които чакахме за настаняване на летището. Явно техният шофьор е бил по-бърз и е знаел къде отива. Попълвам поредните формуляри с лични данни и следва безкрайно чакане, докато фотокопират всеки един документ на около 20-те човека. Медитирам върху поставената на видно място табела, че пушенето на обществени места е забранено и нарушителя го очаква голяма глоба или затвор.

Е, най-накрая в 01.30 ч. получавам заветния ключ от стая 516. Уморена съм, жадна и мръсна. Вземам душ и се строполявам в спалнята, за да поспя само 2 часа. И ето тук е моментът, в който “благославям” дамата от Кенийските авиолинии, посочила във ваучера ми, че ще летя за Амстердам с полет в 08.10 ч. Още при настаняването в хотела се опитах да обясня на рецепциониста грешката, показах му бордовата си карта за полета в 22.30 ч. и настоявах, че имам нужда от подслона им по-дълго. Човекът любезно ми обясни, че няма грешка и ще ме вземат в 05 часа сутринта за полета ми в 08.10 ч. Почувствах се като Алиса в страната на чудесата с леко абсурден привкус.

Та в 05 часа сутринта около 30 човека чакахме автобуса. На летището ме очакваше най-голямата за мен изненада – огромна опашка за ВЛИЗАНЕ в аерогарата. Няма значение дали бързаш за полет – трябва да се наредиш и на входа се минава проверка със скенер на багажа и влизащите (нямам идея, ако си само изпращач, дали можеш да влезеш!?). Вътре започва друга опашка за преминаване през имиграционната служба, отново познатият жълт формуляр за попълване – кой си, лични данни, къде живееш, къде отиваш… Предполагам, че ако наистина трябваше да хвана сутрешния полет за Амстердам, нямаше да успея.

Веднъж влязъл в летището, няма връщане назад. Съжалявам, че заради тази грешка във ваучера и непреклонността им да ме оставят в хотела не успях да разгледам поне центъра на Найроби. Вместо това изкарах цял ден на летището – обиколих всички магазини по 2-3 пъти; дремах; четох; ядох; слушах музика… пълна програма! Оказа се, че не мога да обменя пула, както и очаквах. Добре че навсякъде приемат евро. Е, вярно, че курсът е доста плаващ – според магазина и според човека.

Най-накрая бординг. Качваме се на Боинг 747-400 – огромна двуетажна птица. Разпределена съм непосредствено зад бизнес класата с луксозни кресла, която прилича повече на салон за отмора, масаж и коктейли. И нашите кресла са удобни, особено като се наклонят. Спах през по-голямата част от 8-часовия полет.

Метнах се на влака за централна гара и ето ме отново в сутрешен Амстердам – тъмен, мъглив и мръсен. Никакви туристи не кръстосват улиците, само работници по метрото и забързани за работа столичани. Аз съм единственият човек в Амстердам с ? дънки, голи крака и сандали. Сигурно изглеждам доста странно. Времето е есенно и леко хладно, през нощта е валяло. Толкова рано нищо не е отворено, така че се разхождам из района на Дам и цветния пазар.

Този път реших, че имам шанс с къщата на Анне Франк и в 8.30 ч. бях в челната десятка на опашката. Точно в 9.00 ч. музеят отвори и за втори път минах по пътя на изстрадалата Анне и семейството й.

Много е вълнуващо да гледаш спомените на хора, оцелели в концлагерите. Сълзи напираха в очите ми, слушайки бащата на Анне да разказва за дневника й. На мониторите текат шокиращи кадри от лагерите с хора-скелети, оцеляващи…

Тръгвам си с мисълта, че всеки трябва да посети в живота си поне един музей, показващ злото на нацизма, да съпреживее загубата на свобода, достойнство, човечност. Да види, за да помни, когато на сцената на света настоящи и бъдещи лидери “играят” своите болни идеи за съвършенство.

…

Обратно на летището, кратък полет и ето я София.

Слязох от самолета с ясното усещане, че Ботсвана вече ми липсва…

Думела, София!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

8 Роберт Мугабе е президент на Зимбабве от 1987 г. и е известен с диктатурата си на насилие и репресии, с гоненията срещу “белите фермери” и с отказа да предаде властта на последните избори, когато губи.

9 Go siame – означава “довиждане” на сетсвана.

Задава се и поредната вълнуваща история за не толкова позната у нас страна. Държавата е Ботсвана, а историята е на Мариета Радулова, която през 2010 участва в летен доброволчески лагер в африканската страна. С този разказ Мери спечели конкурс за пътепис, организиран от poblizo.com! Ще публикуваме разказа на части, като днес започваме с първата. Ако африканската вълна ви привлича на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт Си Ви Ес – България организира първата за 2011 национална вечер, посветена този път на Ботсвана, а Мери ще е там да ни разкажа наживо за нейните преживелици.

Пътешествието започна с кандидатстването ми за доброволчески лагер в Ботсвана – за резервата за бели носорози Кама Райно. Там хора от цял свят, заедно с местни доброволци, ще помагаме на управлението на резервата с работа, каквато ни дадат – прочистване на буша и пътеките, поддържане на места за лагеруване и т.н.

Крайна дестинация – Кама Райно резерват, Ботсвана. Начална точка – Софийското летище. Обичайната навалица. Служителката на чекирането хлъцна от изненада на билета ми, започна да подскача като малко дете и да вика явно супервизора “Ела да видиш!”. Реагира невярващо на факта, че не ми трябва виза (то и аз дълго време не вярвах, мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина!).

Полетът за Амстердам – пълен. На редиците до мен, пред мен и зад мен – деца в бебешко-предучилищна възраст. В задната част се провеждаше състезание по надреваване, но единият състезател играеше нечестно – с пищене.

Ето го Амстердам – с тълпите туристи, уличните артисти и мириса на трева по страничните улички. Обиколки по познатите улици от Централна гара до площад Дам и каналите – имах цял ден за убиване до нощния полет за Найроби. Желанието да посетя къщата на Анне Франк се изпари, щом видях опашката от около 200 човека, пък и вече съм била в тайното убежище, макар и доста отдавна.

Изход F9, полет за Найроби, пълен самолет, 8 часа на седалка. Поне гледах “Шрек завинаги” J В 5.30 ч. местно време кацнахме в Найроби.

Jambo2, Africa!

Неуредиците започнаха – смениха ми мястото в самолета и след цялото ми бързане да не изпусна връзката си в 6.15 ч. за Габороне се оказа, че полетът ще закъснее с три часа. Дано домакините от BWA (Botswana Workcamps Association) ме чакат…

Озовах се на най-странния изход, който съм виждала – на него чакаме пътниците за 5-6 различни полета. Няма информационни табла, на които да следиш какво се случва с полетите. От време на време започваха да викат – за Занзибар, за Момбаса, за Дар Ес Салаам, за Йоханесбург… Полетът за Ботсвана бе последен и слят с полета за Зимбабве, та първо летях до Хараре и оттам – до Габороне (нещо като София – Бургас през Варна)! И двата полета бяха пълни, а така ми се искаше да видя водопадите Виктория от въздуха.

Габороне – ура! Кратък формуляр с всички лични данни за мен, минаване през имиграционните и вече съм в Ботсвана. Ето го багажът ми – щастие! Посрещна ме председателят на BWA – Поконци Летшоло. С излизането от летището жегата ме блъсна в гърдите и проникна във всяка клетка от мен. Над 30 градуса е, но някак различни от нашите 30 градуса… Думела, Ботсвана!

Пътуваме за Мочуди – голямо село на около 37 км от Габороне, където се намират квартирата и офисът на домакинската организация. Мочуди ми напомня на нашенско село – навсякъде се разхождат кози и кокошки, магарета и крави пасат край пътя. Къщите са ниски, едноетажни, с плоски покриви – приличат на бараки. Много е прашно навсякъде. Шумът е невероятен – сякаш всички са се наговорили да се надвикват, надприказват, да свирят с клаксоните… Първото ми впечатление е, че хората в Ботсвана говорят много шумно – все едно се карат.

Седалището на BWA – широк двор с няколко постройки тип бараки и типични кръгли къщички със сламени покриви – наричат се rondavel и се състоят само от една стая. Условията – повече от спартански, е, има ток и вода, но за студен душ! Преди мен бяха пристигнали другите доброволци – Маико и Шън от Япония, Мануел от Германия и местните младежи – Мошанко и Молемане. На другия ден към лагера се присъединиха Тим от Австралия и китайката Ии, която от 7 години живее в Ботсвана.

Вечерта в офиса ни гощаваха с традиционното за Ботсвана ястие “папа” – бяло царевично брашно, което се вари до получаване на гъста консистенция като смачкани варени картофи. Силно напомня за нашия качамак, доста е леко на вкус и много питателно, бързо засища. Разбира се, изядохме го по традиционен начин – с пръсти J

Първи ден на лагера – 6/09/2010

Отпътуваме по маршрут Мочуди – Габороне – Кама Райно, като трябва да хванем автобуса, свързващ столицата с туристическия град Маун близо до Окаванго. Возенето в градски и междуградски транспорт в Ботсвана удивително напомня на возенето в градския транспорт в София в пиковите часове! Първата маршрутка, която хванахме от офиса до центъра на селцето, разбира се, бе почти пълна – натъпкахме се още 7 човека и целия багаж за лагера – раници, дюшеци, палатки, повечето от който държахме на главите си. Централната спирка в Мочуди доста би затруднила някого, който търси табели. Мръсно, народ, таксита и маршрутки спират и тръгват без някакъв видим ред, всички викат нещо, клаксоните свирят. Ние определено бяхме атракция за хората, особено за децата (това щеше да се повтаря навсякъде – все пак трудно се виждат чужденци извън джиповете им и особено пък такива, ползващи обществените места и транспорт). Естествено, докато си натъпчем багажа в автобуса, се оказахме последните качили се и прави.

Централната автогара в Габороне е приключение – един огромен хаос от хора, автобуси, сергии и амбулантни търговци. Надписи по спирките почти липсват, съответно местихме се на няколко пъти, докато уцелим нашата. И се започна великото чакане – домакините не бяха наясно защо чакаме, но 3 часа си отвисяхме. Ето го автобуса – борихме се наравно с местните да се качим и доберем до места. Отвътре – една тясна пътека и отляво са 2 седалки, а отдясно – 3. Автобусът – пълен до пръскане. Тясно и некомфортно пътуване 5 часа до Кама Райно с около 5-6 спирки, на всяка от които по 15 минути хора слизаха, а други се качваха. Интересно явление са амбулатните търговци – мъже и жени, които чакат по спирките и продават в кошници най-различни неща – дъвки, бонбони, банани, вода, сок, парфюми и местната марка тип бързо хранене „Гладен лъв”. Когато автобусът спре, те нахлуват вътре и правят по няколко тигела по тясната пътека, всеки път разминавайки се със зор с правостоящите – гледката наистина е уникална! През целия път навън се вижда само една безкрайна савана и ограда, която пази животните да не отидат на пътя.

Най-накрая – резерват Кама Райно! Тъкмо пристигнахме и слънцето залезе в 17.30 ч. – прословутите африкански залези за 5 минути. Докато рейнджърите ни откарат в къмпинг мястото, вече беше тъмно. Опъване на палатки и късна вечеря, запознаване край огъня. Сблъсък с първата културна особеност – домакините казаха, че ще правят чай (tea) и ние приготвихме чашите за горещата напитка. Представете си изненадата ни, когато ни наляха гореща вода и ни предложиха кафе. „Къде е чаят?” – питаме ние. Оказа се, че те викат на всяка гореща напитка чай и ви предлагат гореща вода, пък всеки си прави каквото иска с нея.

През нощта – студ!

Втори ден на лагера – 7/09/2010

Сутринта ме събудиха странни крясъци – в първия момент помислих, че са маймуни. Подавайки се навън, съгледах най-странните птици, които съм виждала – шарени с огромен жълт клюн. Това е вид птица-носорог или Southern Yellow-billed Hornbill (Tockus leucomelas). Местните я наричат още „летящ банан”, а децата я познават като Зазу от филмчето „Цар Лъв”. В резервата те са свикнали с хората и дори са нахални – кацат по масата и кълват каквото докопат от храната. Бързо се научихме да не оставяме храна на открито! Лагерът е същински рай за птиците – постоянно идваха яребици и много красиви птички, чиито имена така и не разбрах, но поне ги снимах (ако някой орнитолог чете това, ще се радвам да сподели кои са птичките).

Идват мениджърът на парка и рейнджъри, за да ни разкажат за създаването на Кама Райно и да ни инструктират за правилата. Паркът е създаден през 1989 г. от жителите на най-голямото в областта село Серове и околните селца. Преди това мястото е било традиционна ловна савана, гъмжаща от дивеч, който бил системно избиван. И така до момента, в който местните хора осъзнали, че са на път да избият всички диви животни и най-вече едрите – носорозите, жирафите, леопардите, хиените. Старейшините от всички села се събрали и решили да направят областта резерват, хем за да може да просперира туризмът, хем за да могат собствените им деца и внуци да видят „на живо” носорог, хиена и жираф. В парка има образователен център, в който редовно идват групи деца и студенти да се обучават, както и се провеждат конференции и младежки форуми.

Правилата в парка са прости – не се движим сами по пътеките до баните; нямаме право да се разхождаме по пътеките на парка. Придвижването от лагера до друга точка на парка става само с джип. Всичко това е заради нашата собствена безопасност – все пак това е резерват за носорози и те се разхождат свободно навсякъде! Предупредиха ни и за един полупитомен носорог на име Ноди, който обича да посещава лагерите и да се приближава до хората. Ноди е черен носорог с благ нрав, но ни инструктираха да стоим далеч от него и да не се паникьосваме, ако го видим. В краен случай можем да бягаме или да се покатерим на дърво (класика!).

На работа – въоръжени с брадви, триони и ножици прочистваме буша3 около пътя в резервата – хем го разширяваме, хем махаме множеството акациеви дръвчета и храсти за по-добра проходимост на джиповете. Работата не е много тежка, но е изморителна заради силното слънце и острите акациеви тръни, които захапват кожа, дрехи, коси… Обядът – силно лют, тепърва ми предстоеше да свиквам.

В 16.00 ч. на 7 септември 2010 година една от мечтите ми се сбъдна – на сафари сме! Рейнджърите ни взеха от лагера и близо 2 часа и половина обикаляхме из пътеките на Кама Райно и спирахме при появата на всяко животно. Видяхме около 10 жирафа – едни пасяха, други се разхождаха по поляната. Един беше голям любопитко и се приближи до джипа, мина пред нас на около 20-30 метра и потъна в гората от другата страна.

Видяхме много зебри на водопой, всякакви антилопи – импала, спрингбок, куду, еланд. Най-накрая и носорози – една майка с поотрасналото й малко и самотен носорог край пътя, появи се и един Пумба (брадавичеста свиня – Phacochoerus africanus), който избяга със скоростта на светлината.

Посрещам удивителния африкански залез наистина щастлива!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

2 Jambo – означава “Здравей” на суахили.

3 буш – от англ., буквално означава храсталак. Така наричат ниската дървесна и храстовидна растителност в саваната.

Очаквайте продължението на разказа… Иска ли ви се и вие да си пробвате силите като доброволец през лятото? Ето малко повече инфо, а в търсачката за лагери може да потърсите доброволчески лагер на тема и в страна, която силно ви вълнува. И не забравяйте – вечер на Ботсвана и доброволчеството в Унгарския културен институт на 5 април в 18:00 ч. (За тези от вас, които очакват вечерта на Шри Ланка, не бързайте да се разочаровате, тя ще се проведе на 21 април отново в Унгарския културен институт)

Днес ще ви представим разказа на Славчо за неговите и на Дари преживявания по време на летен доброволчески лагер в Шри Ланка миналото лято. В най-скоро време очаквайте да чуете тяхната история, подкрепена от още снимки, наживо в офиса на Си Ви Ес – България. За подробности следете нашия сайт www.cvs-bg.org.

Идеята за доброволческо лято се роди в разгара на зимната сесия и за разлика от повечето добри идеи това не се случи в миризлива кръчма с халба в ръка, а в обикновена сладкарница, за което, разбира се, много се срамувам. Целта беше ясна – Южна Америка! След като няколко седмици заживях с образите  от Мотоциклетните дневници на Че Гевара идеята взе  да добива по-конкретни очертания. Първото посещение в офиса на Си Ви Ес – България,  както и няколкото разходки с Google Earth  свалиха Южна Америка от дневния ред – липса на опит, голямото разстояние, а освен това и „гениалният” ми план за безплатно пътуване до Новия свят като юнга на кораб си имаше своите слабости!

За наше щастие на хоризонта се появи нова идея! Една от първите лекции от новия семестър беше посветена на една далечна азиатска страна с богато културно наследство, гостоприемни хора, проточила се десетилетия гражданска война, обширни джунгли и странни плодове – Шри Ланка! Да, звучеше  достатъчно добре, за да приемем тази лекция за знак. Тъсачката на SCI също беше на наша страна – два лагера през Юли и Август! Въпреки че знаехме, че нямаме опит за лагер извън Европа, сложихме двата лагера на първо място в списъка. След няколко седмици от SCI Шри Ланка ни върнаха положителен отговор и очакваха първите си доброволци от България, страна, за която знаеха много – за китната столица Букурещ, за Великия Тито и красивия руски език.

Организирането на пътуването си беше един low cost шедьовър, който включваше пътуване на стоп до Атина, полет с най-нискотарифната авиокомпания в арабския свят с прекачване в Емирствата, след това предстояха още няколко дни стоп из острова, а стопиране от Истанбул до София завърши това приключение. А препоръчителните ваксинации… все пак са само препоръчителни! Малко чесън би бил достатъчен.

02 август С препълнени раници и празни карти памет бяхме на изхода на Владая с вдигнати палци. Подледваха два дълги дни стопиране до Атина, на което няма да се спирам подробно в този разказ. Само ще спомена част от колоритните хора, които ни повозиха – две девойки, чийто живот бе белязан от синтеза на пернишката културна традиция с тази на южните френски Алпи; солунски търговец на тениски от немски произход, чиято житейска философия се свеждаше до изречението  ‘Everywhere the same shit!’, семейство немски хипари, гръцки шофьор на цистерна, турски тираджия с ограничени езикови познания и неограничена щедрост и гостоприемство, чийто камион ни предложи екзотична кухня, малко тясна спалня и 500км безпрепятствено пътуване. Краят на това пътуване беше една сюрреалистична картина, в която космати мъже с не много дружелюбни физиономии се разхождаха покрай нас с огромна риба в ръка, говорейки на гръцки и  турски. Усещането за нереалност се подсилваше от факта, че беше 2 през нощта, а ние бяхме в огромно рибарско хале в Пирея и имаше много лед.

06 август Въпреки многото шеги свързани с арабските авиолинии включващи камикадзета, парни двигатели с въглища и молитвени килимчета, полетите минаха без усложнения и на 7 август кацнахме в Коломбо. Въпреки, че беше 18:30 часа си беше доста тъмно – бяхме пропуснали факта, че на 20⁰ от Екватора денят през лятото не е много по-голям от 12 часа.

Първият ни сблъсък с новата атмосфера беше, когато тежкият напоен със сладникави миризми влажен тропически въздух ни лъхна на изхода от летището. До началото на лагера имахме почти три дни, през които трябваше да разгледаме част от чудесата на тази малка страна, люлка на будизма. На тази част от престоя ни в Шри Ланка няма да се спирам, защото разказът драстично ще набъбне обратнопропорционално на писателските ми способности.

10 август Срещата ни в офиса на SCI в град Канди започна с опознавателни игри и общи напътствия, свързани с хранене, транспорт и общуване с местните. Не бива да пропускам и срещата с доктор, член на SCI, който накратко ни спомена за десетките начини, по които може да се разболеем. Скептичните погледи на останалите домакини ни вдъхнаха малко увереност, че все пак има надежда да оцелеем. Разгледахме Канди, която е старата столица на Цейлон и настояща културна столица, и прекарахме първата и единствена бирена вечер! За мое голямо нещастие бирата както и приборите за  ядене не са на голяма почит в тази страна, а твърдият алкохол, приготвян от гнили банани, е със статут на наркотик. Общо взето хората там са доста консервативни и сладостите на Запада още не са разяли младежта.

11 август Лагерът. Домакин ни беше будисткият манастир в едно малко селце на име Даулагала. Монахът там беше на 27 години, млад и инициативен човек, който заедно с по-възрастните си учители от съседните селца се грижеше за духовния и културен живот в селото. Мястото беше приказно, условията примитивни, атмосферата неописуема! Липсата на легла, топла вода за къпане, студена вода за пиене, прибори, нелютива храна и алкохол бе туширана с голямо количество ориз, сготвен по стотици пикантни рецепти, и чудноватите плодове, които ни предлагаха. А замяната на банята с кладенец пълен с паяци се оказа изключително освежаващо.  Основният виновник за нашето невероятно посрещане и пребиваване се оказаха хората от селото. За повечето от тях ние бяхме първите чужденци, които срещат и затова бяха много притеснени в началото. Имаше специална церемония по посрещането ни, в която участие взеха децата от селото, представители на властта и  членове на SCI.

Искам да поясня, че SCI Шри Ланка не е само младежка организация. Там наред с младите има членове, които са посветили целия си живот на доброволческата дейност и са участвали в много мирни инициативи, насочени срещу кръвопролитната гражданска война, която тъкмо беше приключила и бе оставила отпечатък върху цялата страна. Организацията е  изключително силна и популярна и работи с хора от всички прослойки, а големите разрушения от цунамито през 2004 година само са сплотили членовете, оказали огромна подкрепа на пострадалите.

Мисията на лагера беше да разчистим хълма над селото от появилите се на мястото на изсечената бамбукова гора огромни тръстики, наричани „цитронела”. Тяхната миризма ни предпазваше от комарите, заразени с цял арсенал от болести. След чистката беше предвидено да засадим около 300 бамбукови фиданки и да ги защитим от животните с огради.

Всеки ден започваше към 6:30 ч., а за ентусиасти като Дарина – в 5:00 ч. Рано пиле, рано медитира! Медитациите, съчетани с йога асани, се водеха от монаха в манастира, а безкрайните му разкази за живота на буда и неговите последователи бяха част от ежедневието.  След сутрешен черен чай с мляко и закуска с ориз започвахме работа на хълма. Имаше дежурна група, която отговаряше за храната и чая, но в повечето случаи жените от селото ни носеха домашно приготвени ястия, след което сядаха отстрани и свенливо надничаха дали храната им се котира добре сред доброволците. А това беше безспорно! След няколко обяда на принципа проба-грешка стигнахме до полезния извод  – колкото по-жълто, толкова по-люто! Работехме до 13:00 ч. заради високите температури, а след обилен обяд с ориз организаторите бяха предвидили различни занимания – разходки из местността, уроци по английски и екология за децата от селото, посещения на рамове, ферма за цветя, работилница за бронзови изделия, срещи с религиозни общности и спорт.

За разлика от местните другите доброволци от Испания, Италия, Белгия, Словения и  Япония имаха далеч по-верни и обширни познания за България – кисело мляко и Стоичков! А аз си мислех, че това е клише! Надявам се да сме внесли частична яснота в представите им след този лагер. През десетте дни се опознахме доста добре с останалите доброволци, както и с някои хора от селото и монаха, разбира се, а фактът, че будизмът не отрича facebook, ни позволява да поддържаме връзка с него и сега. Лагерът завърши с церемония, в която този път участие взехме и доброволците. Изпълнението на ръченичения ни етюд ще оставя без коментар, но с последвалото криво хоро изгря звездата и на Славка Калчева! Последва сбогуване с децата от селото, които доста се бяха привързали към нас, а след това и с монаха, който бе не по-малко развълнуван. След това, съпроводени от силен тропически дъжд, тръгнахме омотани в найлон към културното събитие на годината в Канди – фестивалът Перахера. Фестивалът представлява шествие от танцьори и слонове по улиците на града и е посветен на най-ценната реликва в страната – зъба на Буда! Празникът събира стотици хиляди посетители и беше невероятно изживяване! В деня, в който отпътувахме, посетихме древната крепост Сигирия, разположена на върха на скала с вертикални стени, извисяваща се над равнинната местност.

По време на лагера се срещнахме с коренно различен начин на живот от този в западния свят. Повечето от хората, 80% от които живеят с по-малко от долар на ден, бяха преживяли гражданска война, загубили много близки и приятели, бяха се възстановили от опустошително цунами. Животът им е в пъти по-обвързан с природата с всичките си положителни и отрицателни страни. Разказите за слонове, които се настаняват в нечие оризище и не си тръгват докато не го опустошат, ми звучаха  много колоритно, но за хората там това значи глад. Въпреки всичко казано, лицата на повечето не носеха белезите на тези нещастия. Позитивност излъчваха и младите,  и възрастните. Нямаше нищо по-лесно от това да накараш някой местен да ти изпее песен. Ако у нас народна черта е песимизмът или завистта, то това там е веселието. Дните прекарани в лагера бяха в пъти по-емоционални, зареждащи и опознавателни спрямо тези, в които обикаляхме като туристи от ступа на ступа, от град на град, от триколка на триколка. Десет дни живяхме като местните, работихме здраво наравно с тях, пяхме с тях, празнувахме с тях. Както каза един от местните членове на SCI, нашата задача като SCI Peace Messengers не беше само да засадим 300 бамбука и да разчистим малко тръстика. Важното беше, че хора от толкова държави въпреки всичките си различия можем да работим заедно, а подобен пример е изключително ценен за разделената на тамили и синхали, на будисти и мюсюлмани страна. Емоциите от този лагер дълго време ни служеха като щит срещу негативизма, ширещ се по нашите географски ширини.

Надяваме се с този разказ да  направим идеята за лагер в Азия по-популярна и да разсеем облаците на скептицизъм и несигурност.

P.S. Благодарности на всички от Си Ви Ес – България, за цялото оказано съдействие!

За повече снимки   http://picasaweb.google.com/106080415944915310704/SriLanka#

Ако разказът е събудил интереса ви към летните доброволчески лагери в рамките на международната мрежа за мир и обмен на доброволци Service Civil International (SCI), може да намерите своята дестинация за лагер в търсачката на SCI ето тук, а повече инфо за процедурата по кандидатстване тук или пишете на и-мейл cvs-bg@bluelink.net

  

Искаме да ви напомним за Общото събрание (ОС) на Си Ви Ес, което ще се проведе на 27.03.2011 г. (неделя) от 10.00 ч. в офиса на сдружението (ул. “Хан Аспарух” № 31, партер).

Поканени са всички пълноправни и асоциирани членове, като право на глас при вземането на решения по устав имат само пълноправните членове.

Всеки, който е бил асоцииран член за период по-дълъг от една година и половина, може да подаде заявка за пълноправно членство, като по този начин ще може да участва активно във вземането на решенията на ОС и така да влияе на развитието на сдружението. Освен това бихме искали да напомним, че всеки пълноправен член може да кандидатсва за член на Управителния съвет (УС) на сдружението като изпрати кратко мотивационно писмо.

Кандидатурите трябва да се изпратят на адрес cvs–bg@bluelink.net (с копие до theodora.stankova@gmail.com ), като крайният срок е удължен то 21.03.2011 г. Желателно е кандидатите да присъстват на ОС, за да представят кандидатурите си лично.

Както вече знаете, ОС ще се проведе при следния дневен ред:

1. Отчет за дейността и финансов отчет на Сдружение “Си Ви Ес – България” за 2010 г.

2. Отчет за дейността и финансов отчет на Фондация “Училище за природа” за 2010 г.

3. План на дейностите и бюджет на Сдружение “Си Ви Ес – България” за 2011 г.

4. План на дейностите и бюджет на Фондация “Училище за природа” за 2011 г.

5. Прием на нови пълноправни членове на на Сдружение “Си Ви Ес – България”.

6. Избор на нови членове на Управителния съвет (УС) на Сдружение “Си Ви Ес – България”.

7. Обсъждане на развитието на Сдружение “Си Ви Ес – България” според стратегическия план.

8. Други.

Членовете, които искат да предложат някоя точка за добавяне към дневния ред, могат да направят това предварително на нашия и-мейл адрес ( cvs–bg@bluelink.net с копие до theodora.stankova@gmail.com ) или на място.

Документите за ОС са на разположение на всички членове на Си Ви Ес – България (пълноправни и асоциирани) в офиса на сдружението в приемното време на екипа. При желание да се запознаете с документите най-добре направете предварителна уговорка на телефон 02/989 98 46.