Прочетете разказа на Теодора Станкова, която беше доброволец по Европейска доброволческа служба (ЕДС) във Фондация “Нуканти”, Колумбия. Доброволческият проект “Овластяване на млади колумбийци чрез лидерство и участие” беше с продължителност от 1 година – от началото на месец февруари 2013 г. до края на месец януари 2014 г. – и беше финансиран по програма „Младежта в действие” на Европейската комисия.

Яздя кон – или поне позирам за снимката 🙂

Всичко започна през 2012 г., когато за пръв път отидох в Южна Америка. Аз и моята приятелка имахме само 3 месеца, за да осъществим един много амбициозен план с начало в Бразилия и край в Перу. Този път нямах възможност да посетя Колумбия, но се влюбих в една друга южноамериканска страна, Чили, и за пръв път започнах да си мечтая да прекарам малко повече време на континента.

И така, когато се прибрах вкъщи, започнах да си мисля как мога да се върна в Чили с много нисък бюджет. Вече от около 10 години бях част от една неправителствена организация, „Си Ви Ес — България”, и знаех, че има възможност за младите хора да участват в дългосрочни доброволчески проекти в чужбина, не само в Европа, но и извън нея. Тази страхотна възможнот се нарича Европейска доброволческа служба (ЕДС), част от Програма „Младежта в действие” на Европейската комисия.

Моите дечица в Кинчия 🙂 Петте деца от детската група по английски, които бяха най-мотивирани и идваха с желание до последно

Знаех, че в ЕДС могат да участват само млади хора до 30 години и тъй като бях на 29, това беше последната ми възможност да го направя! „Си Ви Ес — България” никога не бяха изпращали доброволци в Южна Америка, но решиха да ме подкрепят в това приключение. Така че само оставаше да си намеря организация-домакин в Чили!

Поради ограниченото време обаче търсенето се оказа неуспешно… Затова пък успях да намеря оргаизация-домакин в Колумбия и си казах „Защо не? Достатъчно близо е!”. Така че писах на Фондация „Нуканти”, които търсеха преподаватели по английски за Колумбия, и им разказах за ЕДС, по която се покриват не само настаняването и храната на дорброволците, но също така и до 90% от пътните им разходи. Заедно решихме какви дейности да включим в проекта предвид моя опит и желания, и след това имах само няколко седмици, за да подготвя проекта, с подкрепата на ЕДС координатора на „Си Ви Ес — България”.

Накратко, проектът беше подаден през юни и одобрен през октомври 2012. Сега, когато мечтата бавно се превръщаше в реалност, трябваше да се погрижа за много детайли — да организирам пътуването, визата и застраховката, с безценната помощ на Наталия Живкова, моят ЕДС координатор. И така в края на януари 2013 г. вече имах виза и билет за Перейра, град в Колумбия, за който никога не бях чувала преди. А следващите няколко месеца щях да прекарам в Кинчия, малко селце на около 3 часа от столицата на област Рисаралда.

Страхотна изненада за рождения ми ден в главния офис на Нуканти Колумбия 🙂

Пристигнах в Кинчия точно на рождения си ден и там ме чакаше страхотна изненада. Всички от „Нуканти” се бяха събрали в офиса на организацията с малка торта и надпис, който гласеше (или поне се опитваше!) „Честит рожден ден!” на български. През този първи ден се срешнах с Леонардо, директор на „Нуканти Колумбия”, който беше моят супервайзор по време на проекта, както и с Фернандо, който ми беше колега и ментор. Също така се запознах с Орсолия, унгарска доброволка, която беше пристигнала преди около един месец — може би най-важният човек за мен по време на престоя ми в Кинчия. През четирите месеца, през които работихме заедно, споделяхме всичко — както работата, така и  свободното време. Наистина бешеогромна подкрепа да имам друг чуждестранен доброволец с мен през първите няколко месеца! Когато отиваш на ново място, където всичко е ново — нови хора, нова среда, нова култура — помага много да имаш някого, който споделя същите страхове и очаквания, някой, който да те подкрепя и на когото ти също можеш да окажеш подкрепа.

С Орсолия, или Сол, както я наричахме, открихме, че имаме много общи опит и интереси, така че през по-голямата част от времето беше лесно да работим заедно. Както беше предвидено в моя ЕДС проект, работихме с младежи от Кинчия и околните по-малки села, които имат много малко възможности за оползотворяване на свободното време. Давахме уроци по английски и правихме занимания на теми като Ефективна комуникация, Работа в екип, Разрешаване на конфликти, Публично говорене, Управление на проекти и други. Също така организирахме няколко културни мероприятия в сътрудничество с местната Къща на културата (Casa de la Cultura) в Кинчия. Друга основна дейност беше посещенията в Наранхал, едно от близките села, където организирахме занимания с деца и жени. Освен това участвахме в отбелязването на 8-ми март, Световния ден на жената, и сами организирахме честване не 9-ти май, Деня на Европа — получи се едно интерактивно мероприятие с повече от 50 участници!

Една от групите по английски в Кинчия

В края на първите 6 месеца имах среща с моя супервайзор, на която обсъдихме проекта, постиженията и проблемите, и решихме, че би било добре за мен и за Нуканти да отида на различно място в Колумбия, където да видя дали мога да организирам същите дейности, но с малко по-различна целева група. Благодарение на предишния ми опит в НПО сферата и в работата с деца и младежи бях доста независима в дейностите по проекта ми, а и самата аз чувствах нужда от промяна в обстановката. Затова „Нуканти” ми предложиха да работя с тях в Кали, третия по големина град в Колумбия, където престъпността е на особено високи равнища поради ниско образование, висока безработица и маргинализация на голями общности, основно от чернокожи.

Младежите от Санта Елена, селце на 1 час път с джип от Кинчия, наистина ни впечатлиха с интелигентността си и желанието си да научат нови неща – качества, които не са много характерни за местните тийнейджъри

И така в началото на август трябваше да се сбогувам с приятелите ми от Кинчия и да започна едно ново приключение в Кали. Там щях да бъда по-независима в работата си и щях да работя в тясно сътрудничество с Ниуша Рошани, изпълнителен директор на „Нуканти” на международно ниво. През първите седмици в Кали бях заедно с Ниуша, която ме представи на различни съществуващи и потенциални нови партньори, с които можех да работя в следващите няколко месеца. Времето, прекарано с новия ми супервайзор, ми помогна да опозная по-добре „Нуканти” и за да придобия полезни знания за спецификите на работата с маргинализирани младежи в градските райони на Колумбия.

Работилница за правене на мартенички с една индианска общост в района на Кинчия 🙂

Още в началото се запознах с 2 местни неправителствени организации, с които щях да работя до края на проекта ми. Една от тях беше Фондация “Paz y bien” с техния проект „Къщи Франсиско Есперанса”, мрежа от младежки центрове, които работят в Агуабланка, една от най-опасните и маргинализирани зони в Кали. Тези центрове предлагат дейности за оползотворяване на свободното време на младежи в риск. Но още по-важно е, че те осигуряват помощ на младите в справянето с ежедневните трудни ситуации, а хората, работещи в къщите, са на линия за напътствия и свети при планиране на бъдещето. Моята роля беше да давам уроци по английски на тези младежи, както и да организирам други дейности с тях като прожекции на филми, обсъждания, арт и спортни дейности. Трябва да призная, че тази задача понякога беше голямо предизвикателство поради спецификите на целевата група. Младежите обикнвено имат трудности да се концентрират върху една дейност за по-дълго време, някои от тях имат проблеми с ученето и поведението, всички се сблъскват с агресия, насилие и семейни проблеми всеки ден. Въпреки това в края на проекта наистина имах чувството, че съм успяла по някакъв начин да създам връзка с младежите и виждах голям потенциал у някои от тях. За жалост в началото на 2014 г. центърът, в който работих аз – „Къща 6”, трябваше да бъде затворен поради липса на достатъчно финансиране.

Една от групите по английски в Кали – младежи от Къща 6 в зоната Агуабланка, която има предимно чернокожо население с много високи нива на крайна бедност, безработица и престъпност

Друга важна организация-партньор, която намерих в Кали, беше „ACCR La Red” (Asociacion Centro Cultural La Red) – комунален и младежки център в Силое, която е друга проблемна зона в Кали. Там също давах уроци по английски език и заедно с една феминистка организация, „La Ruta Pacifica de las Mujeres”, организирахме месечни занимания на тема правата на жените и тяхното овластяване. Този опит също беше много интересен, въпреки че е много трудно да се говори за равенство на половете и правата на жените в Колумбия по принцип, а още повече в маргинализираните градски зони. Това се дължи на силно патриархалното общество в Колумбия, където често дори самите жени гледат на себе си като на предмети и не считат, че имат потенциал да бъдат пълноценни личности и членове на обществото. Въпреки всичко смятам, че всеки опит е важен урок и сега чувствам, че в бъдеще ще бъда по-добре подготвена да организирам дейности по тези теми с младежи от маргинализирани зони.

Семейството на едно от момичетата от Къща 6. За нея и за сестрите й грижите е поела тяхната баба.

На 21 септември, Международния ден на мира, „Нуканти” и „ACCR La Red” участваха в международната кампания „Мир за един ден” (Peace One Day) с целодневно мероприятие, което включваше футболен мач, работилница за правене на детски книжни въртележки, час по зумба и концерт с презентации на различни младежки групи от Силое и на най-голямата хип-хоп група от Кали –„Zona Marginal”.

Паралелно работих под супервизията на Изпълнителния директор на „Нуканти” по различни административни задачи, включително подготвяне на проектопредложения за Колумбия, връзки с нови партньори, координиране на работни срещи на международния екип и др. В края на проекта ми отговарях за вътрешната менторска програма за деца в уязвимо положение и за набирането на нови доброволци, които да попълнят екипа.

И така, без да усетя, вече беше изминала цяла година, скоро щеше да дойде рожденият ми ден отново, а аз си бях създала втори дом в Колумбия някакси без да искам… Беше една година, изпълнена с различни преживявания, понякога добри, друг път не толкова добри, но винаги интересни и носещи важни уроци. Към края вече чувствах носталгия и исках да се върна вкъщи поне за малко, но знаех, че съм създала връзка до живот с тази тропическа страна и че винаги ще искам да се върна там… дори и само на посещение 🙂 Бях научила, че за да опознаеш една страна истински, трябва да споделиш живота на хората и да отвориш сърцето си за техните радости и мъки. И веднъж направиш ли го, никога не ще можеш да скъсаш невидимата нишка, която те свързва с това място.

Този проект е финансиран с подкрепата на Европейската комисия.
Тази публикация отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.