На вашето внимание предоставяме и последната част от разказа на Мери за нейните приключения в Ботсвана по време на доброволчески лагер през 2010. Ако пътеписът ви е накарал да се размечтаете за далечни страни, то заповядайте на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт на ул. “Аксаков” 16, София, където Мери ще ви разкаже на живо за африканската страна, а пък ние ще представим на вниманието различни доброволчески възможности на близко и далеч. Ако нямате търпение, то може да разгледате нашия сайт за идеи, а в търсачката за лагери, може да си изберете каузата, за която да положите доброволен труд това лято!

Девети ден на лагера – 14/09/2010

Днес съм дежурна по кухня с Молемане. Чувам сутринта как прави огъня и скачам – леко съм се успала. Поради простата причина, че нямаше нищо в палатката с провизиите, се наложи да импровизирам. Всички изпаднаха в транс от закуската, която им спретнах – макарони със захар. Никой не беше опитвал макарони със захар и дори не бяха яли макарони за закуска! Чужденците смело изядоха порциите си и дори им хареса. Местните, както винаги, бяха по-консервативни – опитаха съвсем малко от комбинацията и някои не си изядоха порциите, а други ги гарнираха с кетчуп и майонеза. На обяд – таратор. Отново на чужденците по-скоро им хареса, но от местните го опита само един. Като цяло ми прави впечатление, че ботсванците в лагера се страхуват да опитват нови вкусове.

Моят съекипник в кухнята Молемане е добро момче, но е млад и малко буен – ври му кръвта. Разговаряхме за момичетата и момчетата в Ботсвана – за женитбите, разводите, правилата в семейството. Правило е, че момчето отива да иска момичето, обратното е невъзможно. Съответно трябва да плати цена за момичето – между 1 и 8 крави и няколко хиляди пула. Цената зависи от региона, от който е момичето, и от това колко образовано е то. Ако има проблеми в двойката, ходят на нещо като съветник. Ако нещата не вървят – момчето отива и разваля брака, обратното явно също не е възможно. Абортите са разрешени единствено и само при изнасилване. Молемане казва, че много момичета се опитват да абортират с традиционни немедицински средства (по-известни като “бабини деветини” у нас), част от които достатъчно опасни, за да причинят смърт.

Следобед ходихме в Серове – отново на стоп. Спря ни първото превозно средство – камион с огромна каросерия, в която вече се возеха работници. Доста ветровито преживяване по пътя. В селото се пръснахме кой накъдето иска – аз се размотавах из магазините, където за огромно мое съжаление имаше предимно евтини китайски стоки. Хората са доста приятелски настроени – поздравяват, кимат, някои дори се осмелиха да ме заговорят.

Мислехме да отскочим до музея да се видим с новия ни приятел Скуби, но се появи неочакван превоз – един от рейнджърите докарал джипа за поправка на седалките. Натовари ни в каросерията със свалените седалки и с високо брулеща лицата ни скорост се прибрахме в парка. Абе изобщо Ботсвана експириънс!

Десети ден на лагера – 15/09/2010

Ужасно гореща сутрин – работата трудно ни върви. Последва най-мързеливият следобед от целия лагер. Нищо не се случваше – седяхме на сянка под голямото дърво и дремехме, разговаряхме, четяхме, слушахме музика, пишехме в дневниците си. Вечерта дойдоха рейнджъри и казаха, че близо до парка има голям пожар в буша и много от тях и хора от околните села са там да помагат с гасенето. Чолиза и лидерът ни Мошанко отидоха да помагат за пожара, а Молемане остана в лагера. Ние – чужденците-доброволци – също изявихме желание да помагаме в гасенето на пожара, но категорично ни отказаха. Впоследствие стана ясно защо – било е истинска огнена стихия в буша, която се разпростира бързо поради вятъра и е доста опасна за хората. Явно не са искали да рискуват нашата безопасност.

Докато едни се бориха с пожара, в лагера прекарахме вечерта добре. Тирой отново дойде и разговаряхме за всякакви неща край огъня. Изведнъж чухме странен шум – нещо подобно на кашляне и сумтене. Помислихме, че е носорог, но рейнджърът каза, че това е леопард и не е далеч от лагера. Моментално се натоварихме на джипа в опит да го проследим. Карахме доста по пътя, но така и не успяхме да видим потайния леопард. Но пък видяхме следите му, дори ги снимахме. Според Тирой този джип е много шумен и вероятно заради това леопардът просто се е махнал от пътя, докато сафари-джипът е по-тих и вероятността да се завари животното на пътя е по-голяма. Изненадахме един носорог и с това нощната разходка се приключи.

Единадесети, последен ден на лагера – 15/09/2010

Последен ден в Кама Райно. Работата е тежка заради безмилостно жарещото слънце. Неочаквана изненада наруши рутината на сутрините ни, прекарвани в рязане на дървета и храсталаци. На пътя около 40 метра зад нас стоеше бял носорог и ни гледаше. Имахме време да го снимаме и да му се порадваме, преди да пресече пътя и да се скрие в храстите. Носорогът изглеждаше много спокоен и не проявяваше признаци на агресивност. И като си помисля само, че половин час преди това ходих навътре в буша до тоалетна – хубава среща можеше да се получи…

Поредният стоп към Серове и ето ни отново в музея. По наша молба Скуби ни заведе в близка къща да опитаме домашно приготвяната бира Мокуру – прави се от сорго (широко разпространено в тропиците житно растение), което се оставя да ферментира. Наляха ни в едно голямо канче и от него пихме всички поред. Липсваше само лулата на мира! Вкусът на бирата е доста странен – нещо между боза и кисело мляко. Искрено се надявах стомахът ми да понесе тази домашно-алкохолна инвазия.

След раздялата с любезните домакини се разходихме до близките скали, които се оказаха археологически културен паметник, за съжаление запуснат. Имаше множество полуразрушени сгради от началото на 20-и век, включително къща, служила за родилен дом. Сега там има само скали, кактуси, змии, гущери и скални зайци. Скалните зайци са дебелички същества, които с невероятна скорост се катерят по скалите и се крият между тях.

Скуби ни разказа за историята на това място и ни показа много артефакти от земята – парчета керамика, мъниста от щраусови яйца (дори си събрах няколко за гердан!) и парчета човешки кости, здраво споени в сухата земя. Археологически разкопки са открили там скелети, датиращи около 16-и век. Учените предполагат, че са на бушмени, които традиционно са използвали подобна на откритата там керамика и са правели множество неща от щраусови яйца, включително мъниста. Скуби знае много за бушмените, защото е работил като асистент на някакъв европеец, изучаващ езика им. Обикаляли са заедно из Калахари и посещавали различните племена на сан. Скуби е превеждал и е понаучил диалектите на бушмените – казваше ни различни думи със и без “клик” произношението. А ние се опитвахме да повтаряме…

Докато се усетим и времето отлетя. Бързо се понесохме към супера за телешко и към алкохолния магазин – все пак последна вечер без бира не върви. Но ето че за първи път стопът не ни провървя! Никой не искаше да спре на петима бели чужденци. Това беше единственият път, в който се почувствах дискриминирана, въпреки че повечето коли просто бяха за Серове и околностите. Наложи се да се обадим в Кама Райно, откъдето ни сюрпризираха, че ще имаме нощно сафари и трябва да се приберем до 19.00 ч. Като чуха за окаяния ни автостоп, изпратиха един от джиповете да ни вземе. По пътя рейнджърът ни предупреди да си вземем спалните чували за сафарито, а аз реших, че се шегува. Е, човекът знае прекрасно какво говори, все пак е рейнджър и прави разходки из буша. Беше суперстудено сафари – 2 часа из буша и саваната в открит джип, направо се вкочаних. Не видяхме много животни, но според мен това се дължеше най-вече на водача и двамата му спътници. Те бяха порядъчно шумни – сетсвана на висок глас, смях и така през цялото време. Видяхме отново зебри, носорози, антилопи, птици и странните малки скокливци – приличат на нещо средно между мишка и кенгуру, с дълги крака и опашка. Разбира се, нямаше нито следа от кафявите хиени или леопарди – прекалено чувствителни са за целия шум около сафарито.

В 22.00 ч. вече се топлехме край огъня и приготвяхме телешкото. Извадих и малкото шише с троянска сливова ракия, която пазех за партито. Силничка им дойде… Говорихме за политика край огъня – за ужасната ситуация в Зимбабве и диктатурата на Мугабе8. Стана въпрос и за Кадафи, в чиято мечта за “Обединена Африка” явно не вярва никой от домакините ни.

Време за спане. Лека нощ, Кама Райно!

Отпътуване от лагера – 16/09/2010

Цяла нощ вятърът не спря да духа, явно в унисон с нашето настроение. Сутринта е време за сбогуване, прегръдки, прощални слова и сълзи. Обещания, че отново ще се върнем в Ботсвана, един ден…

Събрахме бързо лагера и прекарахме малко време на входа на парка, сбогувайки се с домакините и чакайки джипа да ни откара до Серове. Изненадващо имаше полицейска проверка по пътя – документи и изправност на мигачите и фаровете. Успяхме без премеждия да хванем обедния автобус за столицата Габороне и в 16.00 ч. бяхме в офиса на BWA в Мочуди. Вечерта за първи път отидох на ресторант в Ботсвана. Направи ми впечатление колко е чист и нищо чудно – собственичката се оказа една много приказлива дама, живяла в Европа и обиколила много страни и континенти. Храната беше отлична и само за 18 пула (около 3 долара). В допълнение ни разреши да си внесем бира, тъй като ресторантът не продава алкохол, което е нетипично решение за заведение в Ботсвана.

Столицата Габороне – 17/09/2010

Съботата ни е свободен ден и решихме да се разходим до Габороне, където ще се видим и с китайката Ии, която си тръгна в края на първата седмица от лагера. След горещ душ тип „поливане с канче” атакувахме селския и междуградския транспорт и по обяд се озовахме на централната автогара. Ии дойде с шофьора си (баща й е собственик на строителна фирма в Ботсвана) и ни откара право в Ботсвана крафтс – огромен магазин за традиционно изкуство и подаръци. Прекарахме близо два часа и половина вътре, разнообразието наистина е зашеметяващо. Това е най-известният и единственият туристически магазин в Габороне, макар и доста скъп.

32_Botswanacraft.JPG

После отидохме в Мола на Габороне – модерно и доста посещавано място. Хапнахме и се помотахме из магазините, докато стане време да си хванем автобуса обратно за Мочуди.

Ако се чудите що за културна програма е това, за наше оправдание мога да кажа, че всички интересни културни и традиционни места като музеи, скални рисунки и пр. са разположени извън Габороне и са леснодостъпни единствено със собствен транспорт. Затова пък сега мога да разбия всяка Мол фенка с екзотичната дестинация MALL of Gaborone, ха-ха!

Go siame9, Botswana!

Одисеята по прибирането ми ще започна с патетичното: And let the journey begins…

Неделя сутрин – снимки, сбогуване с домакините и в очакване на таксито, което трябва да ме вземе в 9.00 ч. за Габоронското летище и полета ми в 12.05 ч. Но ето го и първото притеснение – девет часа мина и замина, а от такси ни следа. В 9.30 ч. се появи една кола, която бе прегряла и пушеше – последва процес на наливане на вода и преглеждане на тръби и маркучи. Като ми казаха, че това е “таксито”, направо изтръпнах – как ще се добера до летището с тази кола. За огромно мое облекчение малко по-надолу по пътя се прехвърлихме на истинско такси. Стигнахме бързо и ето я първата от поредицата неприятни изненади – полетът за Найроби закъснява. Вместо 12.05 ч. на таблото светеше 15.45 ч.

Сбогувах се с Поконци и ето ме сама с багажа на летището в Габороне. Добре, че е супер малко – само една зала, комбинираща пристигащи и заминаващи в едно. По щастливо съвпадение господинът до мен също е по маршрута Найроби – Амстердам, та завързахме “летищна дружба” и взаимопомощ на народите. Разказа ми, че е нигерийски професор по селско стопанство, сключил 2-годишен договор с университета в Ботсвана. Взаимно си пазехме багажите, докато единият отиваше до офиса на Кенийските авиолинии да сe разправя със служителките.

Финалната оферта, която получих, беше: спане в Найроби, цял ден в Найроби и нощен полет за Амстердам (същият полет, който пропусках заради тях тази вечер), цял ден в Амстердам и полет за София в 17.40 ч. Така вместо на 20.09 на обяд щях да се прибера на 21.09 вечерта. Сделка или не? Има сделка!

Полетът беше лек. Самолетът натовари 20-те си пътници за нула време и в 18.30 ч. излетя. Жалко, че летяхме по тъмно – пред очите ми екранът показваше как минаваме над водопадите Виктория, а после в Танзания над Серенгети, езерото Виктория и връх Килиманджаро…

В 23.00 ч. местно време кацнахме в Найроби и веселбата започна. Слязохме от самолета и подтичвахме през пистата между колички, палета и самолети след един бързащ служител, който се качи по стълбите на гейта и се изпари светкавично. След известно лутане се добрахме до гишето за транзитни полети, където ми издадоха бордовата карта за полета ми в 22.30 ч. на другия ден. С бодра крачка се отправихме към имиграционните служби за транзитна виза. Попълних 2 документа с пълна лична информация относно моята самоличност и намерения спрямо Кения, адрес, телефон и пр. Дори имаше графа за трите имена на съпруга или бащата – предполагам това има общо с мюсюлманството в Кения. Аз не я попълних. На гишето служителите правят снимка с подвижна камера, вземат отпечатъци от всички пръсти на двете ръце и си щастлив притежател на транзитна кенийска виза. Добре, че не ми поискаха да си я платя, че щях да се видя в чудо с моите пула и евро. Моят сълетищен другар – нигерийският професор – си плати за транзитната виза. Видях, че и други хора на опашката пред мен плащаха. Но защо аз не платих, никога няма да схвана.

Пред бюрото за настаняване в хотел – поредната опашка от чакащи и поредната форма за попълване с всички лични данни. Часът вече е 24.00.

Ето че е ред за нощна разходка из Найроби – пътувахме дълго, докато стигнем до хотела, който беше суперлуксозен. Най-сетне баня! Да, ама не, както казваме ние. Рецепционистът с мучене и жестове ни обясни, че не сме за този хотел и ни посочи асансьора. Не мислете, че е нелюбезен – просто в Африка имат този маниер на общуване. Ти ги питаш нещо, а те ти отговарят с половин уста, една-две думи и най-вече с жестове – махат с ръка в определена посока. Това в различните ситуации би могло да се тълкува като “натам” или като “отивай”, “махай се” до неопределено тълкуване от типа “не ме занимавай”. Та, отново в маршрутката, отиваме в центъра на Найроби. Нощният град изглежда красив и величествен – палми, високи, осветени сгради. Спираме пред едно много шумно казино, което се оказва в нашия хотел. Познайте вътре какво заварихме – да, поредната опашка, съставена от всички онези хора, с които чакахме за настаняване на летището. Явно техният шофьор е бил по-бърз и е знаел къде отива. Попълвам поредните формуляри с лични данни и следва безкрайно чакане, докато фотокопират всеки един документ на около 20-те човека. Медитирам върху поставената на видно място табела, че пушенето на обществени места е забранено и нарушителя го очаква голяма глоба или затвор.

Е, най-накрая в 01.30 ч. получавам заветния ключ от стая 516. Уморена съм, жадна и мръсна. Вземам душ и се строполявам в спалнята, за да поспя само 2 часа. И ето тук е моментът, в който “благославям” дамата от Кенийските авиолинии, посочила във ваучера ми, че ще летя за Амстердам с полет в 08.10 ч. Още при настаняването в хотела се опитах да обясня на рецепциониста грешката, показах му бордовата си карта за полета в 22.30 ч. и настоявах, че имам нужда от подслона им по-дълго. Човекът любезно ми обясни, че няма грешка и ще ме вземат в 05 часа сутринта за полета ми в 08.10 ч. Почувствах се като Алиса в страната на чудесата с леко абсурден привкус.

Та в 05 часа сутринта около 30 човека чакахме автобуса. На летището ме очакваше най-голямата за мен изненада – огромна опашка за ВЛИЗАНЕ в аерогарата. Няма значение дали бързаш за полет – трябва да се наредиш и на входа се минава проверка със скенер на багажа и влизащите (нямам идея, ако си само изпращач, дали можеш да влезеш!?). Вътре започва друга опашка за преминаване през имиграционната служба, отново познатият жълт формуляр за попълване – кой си, лични данни, къде живееш, къде отиваш… Предполагам, че ако наистина трябваше да хвана сутрешния полет за Амстердам, нямаше да успея.

Веднъж влязъл в летището, няма връщане назад. Съжалявам, че заради тази грешка във ваучера и непреклонността им да ме оставят в хотела не успях да разгледам поне центъра на Найроби. Вместо това изкарах цял ден на летището – обиколих всички магазини по 2-3 пъти; дремах; четох; ядох; слушах музика… пълна програма! Оказа се, че не мога да обменя пула, както и очаквах. Добре че навсякъде приемат евро. Е, вярно, че курсът е доста плаващ – според магазина и според човека.

Най-накрая бординг. Качваме се на Боинг 747-400 – огромна двуетажна птица. Разпределена съм непосредствено зад бизнес класата с луксозни кресла, която прилича повече на салон за отмора, масаж и коктейли. И нашите кресла са удобни, особено като се наклонят. Спах през по-голямата част от 8-часовия полет.

Метнах се на влака за централна гара и ето ме отново в сутрешен Амстердам – тъмен, мъглив и мръсен. Никакви туристи не кръстосват улиците, само работници по метрото и забързани за работа столичани. Аз съм единственият човек в Амстердам с ? дънки, голи крака и сандали. Сигурно изглеждам доста странно. Времето е есенно и леко хладно, през нощта е валяло. Толкова рано нищо не е отворено, така че се разхождам из района на Дам и цветния пазар.

Този път реших, че имам шанс с къщата на Анне Франк и в 8.30 ч. бях в челната десятка на опашката. Точно в 9.00 ч. музеят отвори и за втори път минах по пътя на изстрадалата Анне и семейството й.

Много е вълнуващо да гледаш спомените на хора, оцелели в концлагерите. Сълзи напираха в очите ми, слушайки бащата на Анне да разказва за дневника й. На мониторите текат шокиращи кадри от лагерите с хора-скелети, оцеляващи…

Тръгвам си с мисълта, че всеки трябва да посети в живота си поне един музей, показващ злото на нацизма, да съпреживее загубата на свобода, достойнство, човечност. Да види, за да помни, когато на сцената на света настоящи и бъдещи лидери “играят” своите болни идеи за съвършенство.

…

Обратно на летището, кратък полет и ето я София.

Слязох от самолета с ясното усещане, че Ботсвана вече ми липсва…

Думела, София!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

8 Роберт Мугабе е президент на Зимбабве от 1987 г. и е известен с диктатурата си на насилие и репресии, с гоненията срещу “белите фермери” и с отказа да предаде властта на последните избори, когато губи.

9 Go siame – означава “довиждане” на сетсвана.

Задава се и поредната вълнуваща история за не толкова позната у нас страна. Държавата е Ботсвана, а историята е на Мариета Радулова, която през 2010 участва в летен доброволчески лагер в африканската страна. С този разказ Мери спечели конкурс за пътепис, организиран от poblizo.com! Ще публикуваме разказа на части, като днес започваме с първата. Ако африканската вълна ви привлича на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт Си Ви Ес – България организира първата за 2011 национална вечер, посветена този път на Ботсвана, а Мери ще е там да ни разкажа наживо за нейните преживелици.

Пътешествието започна с кандидатстването ми за доброволчески лагер в Ботсвана – за резервата за бели носорози Кама Райно. Там хора от цял свят, заедно с местни доброволци, ще помагаме на управлението на резервата с работа, каквато ни дадат – прочистване на буша и пътеките, поддържане на места за лагеруване и т.н.

Крайна дестинация – Кама Райно резерват, Ботсвана. Начална точка – Софийското летище. Обичайната навалица. Служителката на чекирането хлъцна от изненада на билета ми, започна да подскача като малко дете и да вика явно супервизора “Ела да видиш!”. Реагира невярващо на факта, че не ми трябва виза (то и аз дълго време не вярвах, мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина!).

Полетът за Амстердам – пълен. На редиците до мен, пред мен и зад мен – деца в бебешко-предучилищна възраст. В задната част се провеждаше състезание по надреваване, но единият състезател играеше нечестно – с пищене.

Ето го Амстердам – с тълпите туристи, уличните артисти и мириса на трева по страничните улички. Обиколки по познатите улици от Централна гара до площад Дам и каналите – имах цял ден за убиване до нощния полет за Найроби. Желанието да посетя къщата на Анне Франк се изпари, щом видях опашката от около 200 човека, пък и вече съм била в тайното убежище, макар и доста отдавна.

Изход F9, полет за Найроби, пълен самолет, 8 часа на седалка. Поне гледах “Шрек завинаги” J В 5.30 ч. местно време кацнахме в Найроби.

Jambo2, Africa!

Неуредиците започнаха – смениха ми мястото в самолета и след цялото ми бързане да не изпусна връзката си в 6.15 ч. за Габороне се оказа, че полетът ще закъснее с три часа. Дано домакините от BWA (Botswana Workcamps Association) ме чакат…

Озовах се на най-странния изход, който съм виждала – на него чакаме пътниците за 5-6 различни полета. Няма информационни табла, на които да следиш какво се случва с полетите. От време на време започваха да викат – за Занзибар, за Момбаса, за Дар Ес Салаам, за Йоханесбург… Полетът за Ботсвана бе последен и слят с полета за Зимбабве, та първо летях до Хараре и оттам – до Габороне (нещо като София – Бургас през Варна)! И двата полета бяха пълни, а така ми се искаше да видя водопадите Виктория от въздуха.

Габороне – ура! Кратък формуляр с всички лични данни за мен, минаване през имиграционните и вече съм в Ботсвана. Ето го багажът ми – щастие! Посрещна ме председателят на BWA – Поконци Летшоло. С излизането от летището жегата ме блъсна в гърдите и проникна във всяка клетка от мен. Над 30 градуса е, но някак различни от нашите 30 градуса… Думела, Ботсвана!

Пътуваме за Мочуди – голямо село на около 37 км от Габороне, където се намират квартирата и офисът на домакинската организация. Мочуди ми напомня на нашенско село – навсякъде се разхождат кози и кокошки, магарета и крави пасат край пътя. Къщите са ниски, едноетажни, с плоски покриви – приличат на бараки. Много е прашно навсякъде. Шумът е невероятен – сякаш всички са се наговорили да се надвикват, надприказват, да свирят с клаксоните… Първото ми впечатление е, че хората в Ботсвана говорят много шумно – все едно се карат.

Седалището на BWA – широк двор с няколко постройки тип бараки и типични кръгли къщички със сламени покриви – наричат се rondavel и се състоят само от една стая. Условията – повече от спартански, е, има ток и вода, но за студен душ! Преди мен бяха пристигнали другите доброволци – Маико и Шън от Япония, Мануел от Германия и местните младежи – Мошанко и Молемане. На другия ден към лагера се присъединиха Тим от Австралия и китайката Ии, която от 7 години живее в Ботсвана.

Вечерта в офиса ни гощаваха с традиционното за Ботсвана ястие “папа” – бяло царевично брашно, което се вари до получаване на гъста консистенция като смачкани варени картофи. Силно напомня за нашия качамак, доста е леко на вкус и много питателно, бързо засища. Разбира се, изядохме го по традиционен начин – с пръсти J

Първи ден на лагера – 6/09/2010

Отпътуваме по маршрут Мочуди – Габороне – Кама Райно, като трябва да хванем автобуса, свързващ столицата с туристическия град Маун близо до Окаванго. Возенето в градски и междуградски транспорт в Ботсвана удивително напомня на возенето в градския транспорт в София в пиковите часове! Първата маршрутка, която хванахме от офиса до центъра на селцето, разбира се, бе почти пълна – натъпкахме се още 7 човека и целия багаж за лагера – раници, дюшеци, палатки, повечето от който държахме на главите си. Централната спирка в Мочуди доста би затруднила някого, който търси табели. Мръсно, народ, таксита и маршрутки спират и тръгват без някакъв видим ред, всички викат нещо, клаксоните свирят. Ние определено бяхме атракция за хората, особено за децата (това щеше да се повтаря навсякъде – все пак трудно се виждат чужденци извън джиповете им и особено пък такива, ползващи обществените места и транспорт). Естествено, докато си натъпчем багажа в автобуса, се оказахме последните качили се и прави.

Централната автогара в Габороне е приключение – един огромен хаос от хора, автобуси, сергии и амбулантни търговци. Надписи по спирките почти липсват, съответно местихме се на няколко пъти, докато уцелим нашата. И се започна великото чакане – домакините не бяха наясно защо чакаме, но 3 часа си отвисяхме. Ето го автобуса – борихме се наравно с местните да се качим и доберем до места. Отвътре – една тясна пътека и отляво са 2 седалки, а отдясно – 3. Автобусът – пълен до пръскане. Тясно и некомфортно пътуване 5 часа до Кама Райно с около 5-6 спирки, на всяка от които по 15 минути хора слизаха, а други се качваха. Интересно явление са амбулатните търговци – мъже и жени, които чакат по спирките и продават в кошници най-различни неща – дъвки, бонбони, банани, вода, сок, парфюми и местната марка тип бързо хранене „Гладен лъв”. Когато автобусът спре, те нахлуват вътре и правят по няколко тигела по тясната пътека, всеки път разминавайки се със зор с правостоящите – гледката наистина е уникална! През целия път навън се вижда само една безкрайна савана и ограда, която пази животните да не отидат на пътя.

Най-накрая – резерват Кама Райно! Тъкмо пристигнахме и слънцето залезе в 17.30 ч. – прословутите африкански залези за 5 минути. Докато рейнджърите ни откарат в къмпинг мястото, вече беше тъмно. Опъване на палатки и късна вечеря, запознаване край огъня. Сблъсък с първата културна особеност – домакините казаха, че ще правят чай (tea) и ние приготвихме чашите за горещата напитка. Представете си изненадата ни, когато ни наляха гореща вода и ни предложиха кафе. „Къде е чаят?” – питаме ние. Оказа се, че те викат на всяка гореща напитка чай и ви предлагат гореща вода, пък всеки си прави каквото иска с нея.

През нощта – студ!

Втори ден на лагера – 7/09/2010

Сутринта ме събудиха странни крясъци – в първия момент помислих, че са маймуни. Подавайки се навън, съгледах най-странните птици, които съм виждала – шарени с огромен жълт клюн. Това е вид птица-носорог или Southern Yellow-billed Hornbill (Tockus leucomelas). Местните я наричат още „летящ банан”, а децата я познават като Зазу от филмчето „Цар Лъв”. В резервата те са свикнали с хората и дори са нахални – кацат по масата и кълват каквото докопат от храната. Бързо се научихме да не оставяме храна на открито! Лагерът е същински рай за птиците – постоянно идваха яребици и много красиви птички, чиито имена така и не разбрах, но поне ги снимах (ако някой орнитолог чете това, ще се радвам да сподели кои са птичките).

Идват мениджърът на парка и рейнджъри, за да ни разкажат за създаването на Кама Райно и да ни инструктират за правилата. Паркът е създаден през 1989 г. от жителите на най-голямото в областта село Серове и околните селца. Преди това мястото е било традиционна ловна савана, гъмжаща от дивеч, който бил системно избиван. И така до момента, в който местните хора осъзнали, че са на път да избият всички диви животни и най-вече едрите – носорозите, жирафите, леопардите, хиените. Старейшините от всички села се събрали и решили да направят областта резерват, хем за да може да просперира туризмът, хем за да могат собствените им деца и внуци да видят „на живо” носорог, хиена и жираф. В парка има образователен център, в който редовно идват групи деца и студенти да се обучават, както и се провеждат конференции и младежки форуми.

Правилата в парка са прости – не се движим сами по пътеките до баните; нямаме право да се разхождаме по пътеките на парка. Придвижването от лагера до друга точка на парка става само с джип. Всичко това е заради нашата собствена безопасност – все пак това е резерват за носорози и те се разхождат свободно навсякъде! Предупредиха ни и за един полупитомен носорог на име Ноди, който обича да посещава лагерите и да се приближава до хората. Ноди е черен носорог с благ нрав, но ни инструктираха да стоим далеч от него и да не се паникьосваме, ако го видим. В краен случай можем да бягаме или да се покатерим на дърво (класика!).

На работа – въоръжени с брадви, триони и ножици прочистваме буша3 около пътя в резервата – хем го разширяваме, хем махаме множеството акациеви дръвчета и храсти за по-добра проходимост на джиповете. Работата не е много тежка, но е изморителна заради силното слънце и острите акациеви тръни, които захапват кожа, дрехи, коси… Обядът – силно лют, тепърва ми предстоеше да свиквам.

В 16.00 ч. на 7 септември 2010 година една от мечтите ми се сбъдна – на сафари сме! Рейнджърите ни взеха от лагера и близо 2 часа и половина обикаляхме из пътеките на Кама Райно и спирахме при появата на всяко животно. Видяхме около 10 жирафа – едни пасяха, други се разхождаха по поляната. Един беше голям любопитко и се приближи до джипа, мина пред нас на около 20-30 метра и потъна в гората от другата страна.

Видяхме много зебри на водопой, всякакви антилопи – импала, спрингбок, куду, еланд. Най-накрая и носорози – една майка с поотрасналото й малко и самотен носорог край пътя, появи се и един Пумба (брадавичеста свиня – Phacochoerus africanus), който избяга със скоростта на светлината.

Посрещам удивителния африкански залез наистина щастлива!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

2 Jambo – означава “Здравей” на суахили.

3 буш – от англ., буквално означава храсталак. Така наричат ниската дървесна и храстовидна растителност в саваната.

Очаквайте продължението на разказа… Иска ли ви се и вие да си пробвате силите като доброволец през лятото? Ето малко повече инфо, а в търсачката за лагери може да потърсите доброволчески лагер на тема и в страна, която силно ви вълнува. И не забравяйте – вечер на Ботсвана и доброволчеството в Унгарския културен институт на 5 април в 18:00 ч. (За тези от вас, които очакват вечерта на Шри Ланка, не бързайте да се разочаровате, тя ще се проведе на 21 април отново в Унгарския културен институт)

Впечатления на  Христина Христова от София, участник в доброволческия лагер

Предпочетох този лагер пред останалите предложения, защото отдавна исках да посетя тази далечна страна, най-вече заради северните чудеса, за които сме учили само в учебника по география, но имах само бегла представа как изглеждат в действителност. Най-красноречив пример е Северното сияние, което на живо е толкова невероятно видение, че и най-красивите картички с него не могат да се доближат до тази бушуваща в небето зелена вихрушка. Който го е виждал, а и аз имах това щастие, неминуемо започва да си мисли за „близки срещи от третия вид”. А може би това там горе са ТЕ??

Пътуването до Рейкявик може да стане с прекачване в Лондон, или Амстердам, или Виена, има много варианти, общо полетът е около 6 и половина часа, без чакането за трансфер. Летището в Кефлавик е на около 45 мин. от Рейкявик, след всеки пристигнал самолет отвън чака “fly bus”, билетът е 17 лв еднопосочно и 30 лв двупосочен. Времето е много меко, едва на 10-тия ден след пристигането ни заваля сняг, за да е красиво в Новогодишната нощ. Иначе климатът в Рейкявик е изключително мек, заради топлото морско течение Гълфстрийм, което обгръща югозападната част на страната. Откривателите на Исландия – норвежки викинги, са били особено далновидни и са оценили колко благоприятни са условията за живот в този район, затова са се заселили там през около 890 г.

Приемащата организация е Worldwidefriends, която е създадена 2001 г и вече има сериозен опит с множество проведени лагери с различна насоченост. В сегашния лагер имаше участници и от предишни лагери към същата организация, които са били в Исландия през лятото и сега участваха и в този лагер, за да усетят очарованието на исландската зима. И естествено – заради страхотните купони по Коледа и Нова Година.

Групата беше огромна – 40 доброволци от цял свят. Мулти-култи отвсякъде: ентусиасти от 21 националности!!! Ще ги изброя всичките, защото наистина е впечатляващо как хора от толкова различни култури се събраха заедно в три къщи с общ вътрешен двор и живяха заедно 2 седмици, създавайки едно малко, но изключително сплотено, весело и добре организирано общество.

Ето и държавите на участниците: Австрия, Германия, САЩ, Канада, Холандия, Исландия, Финландия, Италия, Франция, Испания, Русия, България, Словения, Хърватска, Румъния, Сърбия, Япония, Тайланд, Корея, Либерия, Украйна.

Всеки ден имахме 2 групи по 5 човека, които пазаруваха, готвеха и чистеха. Храната беше изключително разнообразна – имахме истинска международна кухня. Аз бях доброволен главен готвач на Коледа, защото тогава имам имен ден и сготвих обяд за цялата група: бобена яхния, мусака и салата „Снежанка”. Много им хареса нашата кухня, излапаха всичко!

Условията на настаняване бяха като в старопланинска хижа – стаи с 6, 10, 12, 15 легла, всичките двуетажни. Разполагахме само с матрак и възглавница, носехме си спални чували. В трите къщи имаше много добре оборудвани кухни, в които всеки ден падаше голямо готвене. Само санитарните възли бяха недостатъчни – общо три, заради което не си позволявахме заседяване в банята.

Много бързо намерихме разрешение на този битов проблем – бяха ни осигурили карти за безплатен достъп по седемте минерални басейни в града. Единият от тях беше на съседната улица, така че съчетавахме плуването със сауната и къпането и така станахме активни спортисти.

Първата седмица имахме две благотворителни акции за исландския Червен кръст и раздавахме горещ шоколад (който сами приготвяхме!) по главната улица на Рейкявик.

Хората се отнасят много позитивно към подобни инициативи, щедри са, и най-вече: уважават труда на доброволците, поощряват ги и са убедени, че даренията, които ще направят, ще отидат наистина за благотворителна кауза.

Акциите имаха голям успех – събрахме над 4000 евро за Червения кръст и получихме от тяхна страна горещи благодарности. Много скоро след завръщането си от Исландия се убедих, че организацията на исландския Червен кръст действително работи много активно, ползва се с огромно уважение в обществото и тези хора наистина помагат на други, изпаднали в беда, та дори и на обратната страна на земното кълбо. След разрушителното земетресение в Хаити на 13.01.2010, един от първите кораби с хуманитарни помощи, беше исландски!

Успоредно с акциите „Hot chocolate”, имахме уроци по перкусии (разяснявам за музикалните дилетанти – ударни инструменти) и много часове хорово пеене. Тъй като по програма през втората седмица бяха предвидени посещения в домове за стари хора, решихме да подготвим Коледен концерт, съставен от песни на 7 езика. За да сглобим цялата програма, трябваше да направим доста репетиции, с текстове в ръка на различни езици. Имахме цял оркестър – киборд, китара и всякакви барабани. Научихме се да пеем песни на английски, немски, испански, корейски, японски, италиански и исландски! Беше много весело, някои песни толкова много ни допаднаха, че започнахме да си ги тананикаме по всяко време.

През единия уикенд организирахме 3-дневна екскурзия и посетихме най-интересните исландски природни забележителности. Видяхме гейзери, глетчери, фиорди, северното сияние, ледена пустиня, синята лагуна, 60-метрови вулканични скали, огромни водопади, моржове сред ледени блокове и черен плаж, посипан с вулканична пепел (последното изригване на вулкан е през 2000 година!). Беше незабравимо пътешествие!

Втората седмица от лагера премина в посещения в домове за стари хора, където изнесохме нашата коледна програма и си поговорихме с домакините. Голяма част от тях говореха много добре английски и бяха хора с достойнство и самочувствие, което се вижда и от приложената снимка.

Какво вече споменах – групата ни беше страхотна – никакви глезотии, капризи и скатаване. Освен това всички бяха жадни за нови преживявания, така се избистри идеята за не „rent-a-car”, ами „rent-a-ship”!!! Наехме си корабче и направихме още едно кратко, но символично пътешествие – до  малък остров в залива на Рейкявик, където през 2007 г. е построен внушителен монумент по идея на Йоко Оно. Всички знаем коя е – жената на Джон Ленън. Тя е почетен гражданин на Рейкявик именно заради идеите си за мир, които напълно се вписват в имиджа на Рейкявик като градът, от който започна краят на студената война, след паметната среща там на Рейгън и Горбачов през 1986 г. Между другото, мястото за Срещата на върха съвсем не е избрано случайно. Преговорите са за контрола върху въоръженията, затова е решено конференцията да се проведе в столицата на Исландия – страна, която дори няма собствена армия! Освен това Исландия не е участвала във Втората световна война, с което жителите й се гордеят особено много и обясняват с този факт странното си влечение към фойерверките.

Йоко лично избира мястото за внушителния си проект, наречен „Imagine Peace Tower” (Кулата „Представи си мир”) – малкият остров Videy, на който има само църква и малка сграда в стил рококо от средата на 17-ти век. Скромната постройка обаче е много важна за исландката архитектурна история – това е първата каменна сграда в страната. Островчето се вижда отвсякъде и идеално се съчетава с идеята на художничката. Паметникът е във вид на каменен многостен, на който на 24 езика е изписано посланието „Imagine peace”, като напомняне за легендарната песен на Джон Ленън „Imagine all the people living life in peace”. От платформата в небето се издигат 15 гигантски светлинни стълбове, рефлектиращи в  система от огледални призми. В каменната основа има урна с около 5 милиона послания за мир от цял свят, които Йоко Оно е събирала в продължение на няколко години. Ефектът на цялата инсталация е поразяващ и изключително въздействащ. Ние съвсем спонтанно се хванахме за ръце в огромен кръг около Кулата на мира и изпяхме песента на Джон Ленън „So this is Christmas (War is over)”. Бяхме перфектни в изпълнението й, тъй като бяхме репетирали тази песен за Коледните концерти, които изнесохме в домовете за стари хора.

После си направихме снимка за спомен, на която сме съвсем в хипи-бийтълс-стил.

Новогодишното тържество беше много весело. Разменихме си новогодишни подаръци (имаше условие – да бъдат направени по възможност от самите нас). Така се родиха много оригинални идеи – например да събереш пословици от 21 народности, да ги преведеш на английски и да подариш тази малка книжка. След празничната вечеря отидохме на големия площад пред катедралата и повече от цял час гледахме страхотно шоу с фойерверки. Както вече споменах – исландците обожават  канонадата от залпове, изригващи в небето невероятни букети, съзвездия и спирали, защото не били наплашени от военни залпове! Сякаш целият град се беше събрал в центъра, хората бяха много весели, някои – дори маскирани, пиеха шампанско, но нямаше ексцесии и купища счупени бутилки, както се случва след Новогодишната нощ на площад Батенберг в София. Даже не видях полицейска охрана.

На 01.01.2010 имахме прощално парти и започнахме да стягаме куфарите. Разменихме адреси и телефони и познайте вече колко нови приятели имам във Facebook!

Надявам се с някои от тях да се видим отново – ако си гостуваме, или ако отидем на нов доброволчески лагер. Създадоха се чудесни приятелства, а впечатленията от Исландия ще ни вълнуват още дълго, поне до следващото пътешествие.

Екскурзия до Южното крайбрежие

Екскурзия до Golden circle

Ледена епоха  4

Огромният водопад Gullfoss

Офисът на приемащата организация Worldwidefriends. Трите къщи с двор са в самия център на града, до главната улица. Перфектна локация!

Урок по перкусии. Нашите барабани са нови пластмасови кофи, а палките – дървени дръжки с гумена глава, но като се удрят в ритъм от 40 души, звучи страхотно!

Посещение в един от домовете за стари хора, където изнесохме Коледни концерти

Благотворителна акция „Горещ шоколад” по главната улица на Рейкявик.

С тези касички събрахме 4000 евро за 2 дни!

Доброволки от Канада и Германия

Плуване в минерален басейн, преди да излезем в открито море, прочутата Blue lagoon

Пред Кулата „Представи си мир” по проект на Йоко Оно. Паметникът е открит на 9 октомври 2007 г, когато се навършват 67 години от рождението на Джон Ленън.

Снимките са от личен архив на Христина Христова, участник от София