Тя е естествена, пряма, сърдечна и цветна – идва от историческите земи на Санта Мария да Фейра, Португалия с образование по Антропология и течащ към момента магистърски курс по Африканистика. Бианка решава да прекъсне за година следването си за да успокои бурните води на живота и да направи нещо значимо. Тя е само на 22, но трудно бихте й ги дали, защото тя вече има здраво изградени политически убеждения и е активен член на партия, заставаща зад защитата на човешките права.
В днешното интервю ви срещаме с Бианка, нейните вдъхновения и доброволчески опит в София.
Здравей Бианка, ще ни кажеш ли най-напред беше ли ти трудно да избереш проекта „Доброволчески кръгове“, имаше ли колебания между други проекти?
Да. Когато търсех своя проект имаше и други проекти пред мен, разбира се, но когато видях, „бежанци“ нещо сякаш ме повика, почувствах, че трябва да се отзова. Спомням си, че кандидатствах след крайния срок и вътрешно си казвах – „добре, може пък и да опитам, нямам какво да губя“. Беше забавно, защотот Кат (човекът оркестър и председадет на Си Ви Ес) ми отговори: „Добре, но го направи днес, нямаме време“ и ето ме тук (смее се)
Готино, тоест ти си имала интерес да работиш с бежанци?
Да, да, може би, защото знаех, че бежанците, които имаме в България са от други държави ,не толкова от Африка, бях чела доста за ситуацията с тях покрай магистратурата и наистина ми се искаше да направя нещо по въпроса, исках да направя промяна за тях. Разбира се, малка промяна, защотото в момента не съм способна на повече, но да – когато видях проекта с бежанци си казах „добре, ще опитам“.
Беше ли ти лесно да се адаптираш към работата и живота в София. Това първото ти идване в София ли беше?
Да, и изобщо първото ми пътуване към Балканите (смее се). Да, определено имах шокове, културни шокове, не големи, но все пак малки неща към които си винаги: „О, Боже мой…“ В началото не знаех как да се обръщам към хората по улиците, ако е същото имам предвид. Португалците са тип хора, които, как да кажа, те са супер мили, ние говорим много дори с хората, с които не се познаваме, а тук в България видях, че е по-различно, може би в София, защото извън нея, по селцата – хората са много приветливи, отворени някак си. Така че, да, в началото беше малко трудно, но имах до себе си нашите, моите приятели и всичко беше наред. Ние си помагахме – „не прави това, прави това. “ (смях)
Имаше ли възможност да завържеш приятелства извън екипа на Си Ви Ес?
Да, направих много приятелства но не толкова много извън доброволческата атмосфера.
А какво те вдъхновява най-много от това, с което се занимаваш?
Честно да си призная – ходенето в бежанските лагери. Наистина съм благодарна и се радвам да ходя там дори и предвид наличието на езикова бариера. Оценявам силно възможността да говоря с тях, да правя дните им макар и с нещо малко по-добри (надявам се). Не знам – просто общуването, това, че се опитваш да дадеш частица от себе си и да получиш също и от тях. Естествено и останалата работа, знам че е необходима и наистина се наслаждавам на времето да подготвяме събития и да бъда част от тях. Хубаво е, когато събитие, за което сме говорили дълго и сме организирали, се превърне в реалност. Наистина е страхотно.
С голямо вдъхновение подготвяш и издаването на младежко списание като част от проекта ти тук, което да дава възможност на младите да изразяват своя глас и позиция. И си само на 22, решила си да дойдеш в напълно непозната за теб страна, с чужд език, за да помагаш на хора, които не познаваш. Със сигурност зад всичко това стои невероятна мотивация, ще ни разкриеш ли малко повече за нея?
Добре, ще се опитам да дам най-доброто от себе си (смее се). Мисля че, малко или повече, след като постъпих в университета започнах да ставам по-политически осъзната за света, особено към темата за човешките права. Така се включих в няколко колективни общности за дискутиране и дори се занимавах с малки доброволчеста, не толкова големи като Си Ви Ес или ЕДС, но малки събития за Палестина и ситуацията там, за да разговарям с хората, защото едно е да виждаш нещо от медиите, друго – да разбереш за него от самите хора, които са в тази ситуация. Наистина силно ми се искаше да правя нещо за другите. Не знам, това е всичко, което мога да кажа (смее се)
Благодаря ти. А имаш ли вече планове какво искаш да предприемеш след края на проекта?
Да, след края на този проект планувах (не е голям план), но си мислех да завърша магистратурата си, защото е нещо, което наистина искам да направя. Пиша дипломната си работа и в момента съм наистина вдъхновена. Имам своето си време, за да бъда просто добър човек и малко да си отпочина. След проекта също бих искала да доброволствам, но ще имам нужда да си разделя времето между писането на дипломния ми труд и може би работа и доброволчество. Също ми се иска да кандидатствам за други проекти, може би по- неформални, просто да отида някъде и да помагам с каквото мога. Например, наистина ми допада да работя с общности, да правя кампании за набиране на средства, както и събития, които събират хората заедно за дискусии. Мисля, че това са повече моите сфери.
Това е чудено. А ако можеш да кажеш нещо на човек, който никога не е доброволствал в чужбина. Изобщо какви са ползите от това да бъдеш доброволец за теб?
Мисля, че ползите са многобройни и понякога нямаме времето да се замислим за тях, погълнати от всички останали неща, които се случват и стреса понякога да работиш в тези области, опитвайки се да направиш промяна в света, защото не е лесно, но мисля, че в края на краищата е невероятно. Срещнахме много хора от различни реалности, култури. Невероятно е да споделяш идеи с другите – планове, амбиции, мечти – просто невероятно. Ако някой се чуди дали да стане доброволец, бих казала – да – трябва да го направят и трябва да преодолеят страха да излязат извън зоната си на комфорт, защото е прекрасно и когато свърши, ще ни липсва толкова много.
Имаше ли нещо наистина предизвикателно за теб за тези 8 месеца от както си тук?
Може би студовете. Това беше нещо в повече за мен (смее се). Никога преди това не бях виждала сняг. Беше много забавано на първия снежен ден бяхме като деца: “Господи, това е сняг”. Но няколко дни по-късно вече се вайкахме, че не сме си подготвили дрехи (смее се). Разбира се, понякога е нужно да бъдем по-гъвкави, говоря най-вече за себе си. Мисля, че не рядко имаме различни очаквания и начини на комуникация, които може би не са най-удачния вариант да изразим в група, когато видим, че очакванията ни не срещат реалността. Като резултат можем да се натъжим, дори да изпаднем под стрес, да не сме толкова щастливи, но комуникацията е винаги ключът. Ако общуваме, ако се опитваме да бъдем вслушващи се, разбиращи – това е отговорът за всичко.
Това е прекрасно послание. Би ли искала да дадеш още някакви съвети към бъдещите доброволци?
Бих им казала да не се разстройват, когато видят, че нещата, които са си представяли не се случват, но от друга страна – да се опитат да направят нещо, нещо, което могат да видят – “мога да направя това”, “мога да говоря с моите приятели в организацията и мога да го случа дори да ми отнеме два, три, четири месеца”. Комуникацията е винаги отговорът да кажеш на хората над теб как се чувстваш, как би искал да правиш нещата. И също да поемеш инициативата в свои ръце – винаги е добра идея, защото ако седим и чакаме нещата да се случат на готово, никога нищо няма да се получи.
Благодарим ти Бианка за отделеното време и споделеност, беше удоволствие. Пожелаваме ти още много вдъхновения и удовлетвореност 🙂
Проект “Доброволчески кръгове” (2018-2-BG01-KA125-048262) е финансиран по програма Еразъм + на ЕС и Център за развитие на човешките ресурси
Sorry, the comment form is closed at this time.