Една година в Елбуф, Франция като доброволец

Кати (Екатерина) е една от нашите доброволки, които към този момент осъществяват своето дългосрочно доброволчество, като част от програмата Европейски корпус на солидарността, иницирана от Европейския съюз. С неподправена откровеност и топла сърдечност тя се съгласи да сподели от първо лице своите впечатления и емоции от живота й във Франция, бивайки част от екипа на Младежкия-културен център на Елбуф (MJC Region D’Elbeuf)

На първо място идва културният шок. Прегазва те без да му мигне окото. Колкото и авантюристично настроен и отворен да си, смяната на страната не е лесна работа. Като се почне от начина на поздравяване, мине се през цените и стоките в магазина и се стигне до всекидневното главоболие, докато мозъчето ти се пренастрои и свикне, че всичко живо наоколо говори на френски. Но няма страшно! В някакъв момент вдигаш левъла и започваш да плямпаш и ти като заобикалящите те люде. 

Второ – съжителстването с останалите доброволци. Изпълнено е с много положителни страни и моменти, както и с постоянни предизвикателства. В началото всеки има различно виждане как ще се случват нещата вкъщи и трябва да намерите компромисно решение – от домашните задължения до това на какъв език ще говорите помежду си. Важно е да кажеш, ако нещо те кара да се чувстваш некомфортно. Свикнах да живея с хора, които чат-пат решават, че в един през нощта ще свирят на пиано/пеят под душа/зареждат миялна/правят упражнения. Или пък ще искат да научат български. И ще ти казват “бльагодаря” и ще те научат да псуваш на техния език. Ще си споделяте традиционни гозби (баницата винаги печели всички сърца) и ще си говорите за живота и ще се смеете, докато ви заболят коремите и ви потекат сълзи.

Карантината беше много странен период. Доста често все едно бяхме в “Биг Брадър” – шушукахме си в нечия стая за “другите съквартиранти”. 

Мисията ми в асоциацията:

Първоначално отидох да работя с мигранти. И това ми беше първостепенната мисия – да помагам на френските доброволци учители с преподаването на френски. Има различни нива и различни часове (дневни и вечерни). Помагах в три-четири групи, в които винаги е имало много смях и топлота, както и все се намираше повод някой да сготви някоя вкусотийка. 

Второстепенната ми мисия бяха децата. Четири дни в седмицата помагаме на деца – между 7 и 14 годишни с домашните. Много забавни и мили моменти имах с тях. Деца, които ме уважат, защото мога да си говоря за “Наруто” с тях, други, които чуват, че имам акцент и се чудят дали съм от южна Франция и такива, които просто се радват да ме видят, защото знаят, че ще играят на “Scat” с Кат. 

Срещнах десетки прекрасни хора и завързах множество приятелства. Скъсвам се от смях с хора, които могат да са ми родители. Посетих доста красиви места и се сдобих с множество топли спомени. Научих много неща, които не знаех, че не знам. Светът ми стана в пъти по-голям. И като цяло – напълно си заслужава, че дойдох тук.