Думела*, Ботсвана! – Втора част

Ето я и втората част от разказа на Мери за Ботсвана и доброволческия лагер там, в който тя взе участие през лятото на 2010. Ако желаете да чуете разказа на живо, заповядайте на 5 април в 18:00 ч. в Унгарския културен институт, гр. София. Тогава Си Ви Ес – България организира вечер на Ботсвана и на представяне на доброволчески проекти. Ако желаете да разгледате за какви проекти става дума посетете нашата уебстраница www.cvs-bg.org!

Трети ден на лагера – 8/09/2010

Напредваме с работата. Прави ми впечатление, че нашите ботсвански домакини не си дават особено зор и по-честичко почиват, отколкото въртят брадвата. Дано това е конкретно поведение, а не национална черта. Следобед – време за басейн! Бяхме на малкото басейнче пред ресторанта – любимото място за водопой на носорога Ноди. Въпреки жегата водата е доста студена и само неколцина смелчаци се къпаха. Аз седях на сянка и се наслаждавах на “Малави шанди” – леко алкохолна, газирана студена напитка, перфектна за Африка. Оглеждахме се за Ноди, но не се появи.

Вечерта на гости в лагера дойде един от рейнджърите – Тирой, известен още като мистър Ти. Той ни разказа интересни неща за професията си и за поведението на животните. Тирой е рейнджър от 10 години, от които последните 2 е в Кама Райно. Преди това е работил в ЮАР – в парка Крюгер и е водил доста групи.

“Моят дядо ме накара да обичам животните, като ги убиваше” – това е историята на Тирой. Накратко, дядо му е ловец и винаги убивал по много антилопи, от които правели билтонг за семейството (билтонг е сушено месо, аналог на нашата пастърма). Тирой бил малко момче и не бил съгласен да се убиват толкова много животни. Решил, като порасне, да се посвети на каузата за опазване на животните и да промени гледната точка на дядо си, че убиването на много животни не е добър подход. Е, казва, че е успял.

Относно дивите животни Тирой вярва, че ако се отнасяш с уважение към тях, и те ти отвръщат със същото и няма да имаш проблеми. За 10 години като рейнджър той не е имал нито веднъж инцидент с животно. Разказа ни за резервата – имат 32 бели и 2 черни носорога, 19 жирафа, много видове антилопи, зебри, диви прасета, чакали, кафяви хиени, леопарди и гепарди. Има и много други по-малки животни, разбира се – катерички, скокливци, панголини, много видове птици, скорпиони и змии. В парка се срещат едни от най-опасните змии в Африка – черната мамба и плюещата кобра, както и неопасният за хора питон. Местната общност иска да разшири резервата, тъй като той набира популярност като туристически обект и от това всички печелят. Предвижда се почти двойно разширяване на територията му, но не и вкарване на нови видове животни. Например лъвове, слонове и павиани (бабуини) бихи били голям проблем, от една страна, заради непредвидимото си поведение и опасностите за къмпингуващите туристи, от друга страна, заради силната зависимост на резервата от местната общност и опасността за нападения над нивите и добитъка от такива животни. Тук си зададох логичния въпрос, как ще напуснат парка, като е ограден? Оказа се, че брадавичестите свине изравят дупки под оградата и оттам хиените, чакалите, леопардите и гепардите могат да излизат и влизат в парка. Досега това не е създавало проблеми, но с лъвове би създало.

Четвърти ден на лагера – 9/09/2010

След края на работата посетихме близкото село Серове – родно място на първия президент на Ботсвана Серетсе Кама и на настоящия президент – неговия син Ян Кама. Отидохме с колата на рейнджърите до съседното село Paje, а оттам на стоп. Много хора пътуват така и често спират на стопаджии. Е, вярно, че най-вероятно ще се озовете в каросерията на открит джип тойота, но тръпката си заслужава (особено при неясната автобусна междуселска система).

Първо отидохме в музея, посветен на местната история и на рода Кама. Посрещна ни колоритният куратор Скуби – около 50-годишен, с раста и невероятно чувство за хумор. Изключително сладкодумен разказвач е този Скуби. Облече в думи историята на Ботсвана и на Серове, най-вече ни разказа за известния с дързостта си крал Серетсе Кама, който скандално обикнал и се оженил за бяла жена. Показа ни в снимки тяхната любовна история до момента на извоюването на независимост от Великобритания през 1965 г. и провъзгласяването му за президент на републиката.

Имаше и стая, посветена на бушмените4, където Скуби ни разказа интересни неща за бита и мирогледа им. Отровата, с която са мазали стрелите за убиване на животни, е опасна за човека само когато попадне в кръвта. Затова е трябвало да нямат рани, като ядат и докосват месото. Също така са вярвали, че докато преследват животното, не трябва да пият вода, за да страдат заедно с него. Иначе бог може да даде вода на умореното животно и да го спаси, така да се провали ловът. Докато са в менструален цикъл, жените не е трябвало да докосват никаква храна с ръце. Бушмените са още невероятни изобретатели – от всяко нещо – парче желязо, изхвърлена тенекия или гума, могат да направят функционален за бита си инструмент. А от щраусовите яйца изработват страхотни накити. Изобщо интересна народност са бушмените. Наричат ги още сан, но самите те не се наричат по нито един от тези начини. Всяко от племената се именува със своя отличителен тотем – например „Племето на газелените хора”. Също и езикът им силно варира от племе на племе, макар да си остава най-странния в света „кликащ” език5.

След музея отидохме в местното интернет кафе, където осъществих първата по-сериозна връзка със света, семейството и приятелите си. Местните бяха много любопитни – през половината време разни младежи и девойки надничаха иззад рамото ми да видят какво правя. После – на пазар. Купихме продукти за лагера от местния супермаркет и се поразходихме наоколо. Центърът е голям, просторен, с много магазини. Половината от магазините са китайски от типа „за 1 лев” – с евтини стоки и китайци продавачи. Казаха ни, че хората ги предпочитат заради доста по-евтините цени, особено на дрехите. В другите магазини, където продават местна стока, е по-скъпо, но и качеството е несравнимо – ботсванските дрехи са от хубав памук, красиво и прецизно изработени.

Хората са много приятелски настроени – радват ни се, усмихват се, махат за здрасти, по-смелите заговарят. Питат как си, имаш ли нужда от помощ, откъде си, трябва ли ти нещо. Децата и младежите са по-плахи – гледат с любопитство и ако им махнем и кажем здрасти, грейват от удоволствие и отговарят.

Пети ден на лагера – 10/09/2010

Днес китайката Ии си тръгна заради началото на учебната година, оставаме 5-ма чужденци. Посвещаваме деня на размисъл. От предната вечер мислим и дискутираме къде да отидем през уикенда. Това е свободно време за доброволците и решихме да не изпускаме възможността да видим малко повече от Ботсвана. Оказа се, че е доста трудно, дори невъзможно без собствен транспорт, и то 4 х 4, да се стигне до известните туристически места. Сериозно обмисляхме за националния парк „Централна Калахари”, но входът е на около 50 км от пътя, където би ни оставил автобусът. А пък да отидем до Маун и оттам да посетим Окаванго си е направо пътешествие. Маун е на около 400 км на север – щеше да ни отнеме вечност с ботсванските автобуси. Мислихме и за прословутия Тули резерват до границата със Зимбабве, но дотам не пътуват автобуси, само със собствен транспорт се стига. Накрая някакъв японски доброволец се обади на Маи и предложи да отидем в парка Makgadikgadi Pans и по-конкретно на едно много известно „островче” сред солниците – Lekhubu island в Sowa Pan.6

Решено – Lekhubu island идваме!

Уикенд приказка „Островът на боабабите” – 11-12/09/2010

Денят започва в 6.00 ч. с бърза закуска около огъня и ето ни на пътя до входа на резервата – чакаме автобуса от Габороне за Маун. Духа изключително силен вятър и е доста студено. За наше облекчение автобусът е полупразен и дремем следващите 2 часа до малкото селце Lethakane. Мястото изглежда модерно, с построена наскоро голяма автогара и нищо чудно – все пак там са диамантените мини. Насочваме се към единствените минибуси наоколо с мисията да наемем возило до парка. Един от шофьорите ни откарва при шефа си и след около 30-40 минути преговори и проведени около 5-6 разговора по телефона се уреждаме с превоз. Самият шеф Лукас ще ни закара до селцето, което е изходна точка за солниците. Обясни ни, че там ще се опита да ни наеме джип 4 х 4, защото солените пясъци са опасни за всякакъв друг тип возила поради опасност от затъване. Удоволствието ще ни струва общо 1000 пула в двете посоки – с 500 ще си платим горивото и 500 за шофьора, което ни устройваше като цена, тъй като се падаше по 200 пула на човек (около 30 U$).

Lekhubu island е природен резерват и пътеводителите предупреждават, че в него туристите трябва да ходят напълно оборудвани и запасени с всичко необходимо, което им трябва – палатки, храна, вода, лекарства и пр. Там няма магазин, нито вода.

След пазаруване в местния супермаркет от известната в Ботсвана верига Choppies се натоварихме и за около час стигнахме изходната точка.

Селцето Mmatshumo е малко и прашно, с около 30-40 къщи (домакинства), половината от които обиколихме в опит да намерим собственик на 4 х 4 да ни закара. Всяко домакинство се състои от голям ограден двор, къща за живеене и няколко типични кръгли къщички за добитък, за храна. Собствениците на 4 х 4 возила обаче явно не бяха в настроение да карат някакви бедни чужденци в солените полета. Та след час и половина обикаляне из селото и преговори на нашия човек Лукас му писна и каза: „Какво пък толкова, да тръгваме” и самоотвержено подкара минибуса си към Lekhubu. А пътят бе просто неописуем, такова друсане не бях преживявала в живота си. Имах чувството, че тойотата ще се разпадне на съставните си части, а като допълнение в Ботсвански стил от тонколоните се лееше усилена на макс музика! Когато стигнахме до самата “солена долина” Sowa Pan, пътят се промени – гладък и безкраен. Човек има усещането, че може да кара завинаги – докъдето се простира погледът е бяла безкрайност. Не случайно в пътеводителя за Ботсвана са го описали като „едно обширно нищо” (a vast expanse of “nothingness”). Абсолютно сюрреалистично като възприятие!

.

Ето го Lekhubu island с огромните боабаби – малък остров оазис сред солената пустиня. Близо до лагера ни имаше един огромен паднал боабаб. По-късно приятен младеж на име Уиски от персонала на парка ни каза, че на 25-и юни тази година боабабът рухнал сам от старост и от него изтекли литри вода.

Разходихме се около острова по солта, правихме много снимки и поехме през вътрешността до най-високата му част, откъдето се вижда целият остров и заобикалящата го солена пустош. Там изпратихме и посрещнахме слънцето. А слънцето… няма такова слънце на тази земя! Огромна огнена топка – имаш почти болезненото физическо усещане, че ако се протегнеш, ще го пипнеш! Красота!

Много уютна вечер край огъня – споделяхме за традициите във всяка страна, кулинарни рецепти и опита ни като доброволци. Печени ябълки в огъня. Ветровита нощ в голямата палатка на твърдата земя. Посрещане на изгрева.

Неделята не бе толкова романтична като предния ден, а по-скоро изморителна. Нашият шофьор Лукас спази думата си и дойде точно в 8.30 ч. да ни вземе. Обратно на автогарата в Летакане чакаме автобуса от Маун за Габороне, който уж минавал на всеки час. Е, ние го чакахме час и половина, дойде пълен и едвам се натъпкахме с багажа. Естествено бяхме прави, полустъпили на един крак и прекарах следващите 2 часа от живота си в най-дискомфортното пътуване някога.

Осми ден на лагера – 13/09/2010

Сутринта – обещаното от рейнджърите „проследяване на носорози”. Ние, петимата чуждестранни доброволци, опаковани от петите до главите с дебели дрехи, поехме към буша с открития джип. Часът е 6.00 и е много студено. Ръцете ми са вкочанени и едвам държа фотоапарата. Първият половин час не видяхме никакво животно, но след това сцените бяха фантастични – всички животни рано сутрин са край пътя. Стада зебри, пасящи на 20 метра от пътя, всякакви антилопи и тичащи пред джипа гнута, стадо пасящи жирафи до сами пътя.

Първите носорози също започнаха да се появяват – на 100-200 метра навътре в буша. Рейнджърът носеше със себе си листи за идентифициране на носорозите и бинокъл. Всички носорози имат на ушите си отличителни маркери, но нямат чипове за проследяване. Ето че слязохме от джипа и тръгнахме в индианска нишка след рейнджъра към носорозите. Хем той да може да ги види по-отблизо и да ги отбележи на листите, хем ние да се насладим на истински близък контакт. Приближихме се на около 50 метра, което е приетата безопасна дистанция. Носорозите ни подушиха и единият се скри в буша, а другият застана фронтално срещу нас с навирени уши. Помислих си – и сега какво, ако това животно изведнъж тръгне в галоп срещу нас?! Ще бъде голямо надбягване до джипа… Не че имаме шанс да надбягаме носорог – те развиват огромна скорост за кратко време.

Всъщност, както рейнджърът Пет ни разказа, правилното поведение, ако те атакува носорог, е да се покатериш бързо на дърво (ако има такова наоколо) или да се скриеш зад храст. В никакъв случай не трябва да се бяга, защото носорозите усещат движението и тръгват след бягащия човек да видят какво се случва. А носорог може лесно да надбяга човек. Също не е правилно да се замръзва на едно място – това няма да спре носорога да атакува или да се приближи да види какво стои там. Ако носорозите усетят човешката миризма, обикновено се оттеглят. Но ако не я усещат и не могат да видят какво точно се движи там в буша, тогава се приближават и може да стане опасно. Трик, който може да се използва очи в очи срещу носорог, е да извикаш силно или да гръмнеш (рейнджърите се движат с пушки), но това само ти дава няколко секунди или минутки предимство – време да се скриеш или да бягаш, докато носорогът се чуди какво е това и какво да предприеме. Ако го сметне за предизвикателство – ще има гонка!

Пет ни разказа интересни истории с клиенти (моля, ако някой се познае, да не се сърди!). Мъж, който къмпингувал сам в палатката си, през нощта се събудил от шум и открил пред палатката носорог. Познайте какво направил – избягал заедно с палатката в буша, заврял се в един храст и там на сутринта рейнджърите го открили – прав и ококорен от уплаха. С друг клиент пък били на проследяване на носорози и изведнъж един женски носорог тръгнал срещу тях. Клиентът се обърнал и побягнал, игнорирайки тихите подвиквания на Пет да се скрие в буша. (Все пак е естествена реакция да побегнеш, ако срещу теб се засили носорог, нали?) Пет тръгнал след клиента и тихичко му подвиквал: „Скрий се!” и всеки път клиентът усилвал скоростта – явно е мислел, че му викат: „Бягай!”. Носорогът бързо изгубил интерес и спрял преследването още в началото, но клиентът си пробягал целия път обратно до джипа. Важното е, че се е спасил J

Обратно към разходката. Продължаваме с джипа и скоро изненадваме майка носорог с бебето й, което уплашено се стрелна през пътя пред джипа, а майката го следваше неотлъчно. По това, че отпред вървят децата, белите носорози се различават от черните – там майката винаги е първа. Също така белите носорози пасат само трева и са много по-страхливи от черните – усетят ли човек, обикновено бягат. Черните носорози са „храстопасни” – не пасат трева, а от храстите и ниските дръвчета. Те са много по-своенравни и агресивни от белите. Когато усетят човек, обикновено се приближават, за да разучат какво става, и тази им черта ги прави много лесна плячка за бракониерите.

Разходката наистина беше незабравима!

---

* Dumela – означава “Здравей”, “Добър ден” на сетсвана.

4 бушмени – етническа група, обитаваща ЮАР, Намибия и Ботсвана. Наричат ги още “сан” или “басарва”, но самите те не наричат себе си по нито един от тези начини.

5 Бушмените говорят различни хойсански езици, най-известни с използването на цъкащи съгласни като фонеми.

6 Lekhubu island – преди 20 000 години мястото е било море и това наистина е бил остров. Заради климата морето е пресъхнало и районът се е превърнал в една от най-обширните солни равнини в света.

7 В дъждовния сезон боабабът може да абсорбира вода като гъба, което обяснява необичайната дебелина на тези дървета – те всъщност представляват огромни резервоари за вода.

Очаквайте третата и последна част от разказа на Мери! Междувременно може и вие да си изберете лагер, където да работите доброволно това лято, от множеството предложение в търсачката за лагери на SCI.