Село Каменица, Цариброд, Сърбия (29.06. – 14.07.2012г.)
В края на годината с увереност мога да кажа, че приключението в Западните покрайнини беше най-вълнуващото ми преживяване за тази година! И преди съм била на доброволчески лагери и сравнението показва, че това не беше обикновен лагер, на който поработваш, посъществуваш в интернационална среда, поразгледаш чужда страна и се позабавляваш с млади хора. Този лагер беше много повече. Харесва ми да го определям като среща с миналото ни, със себе си, с близки роднини, чието съществуване не е било от особено жизнено важно значение за теб до този момент.
Към лагера в Каменица, Димитровград /или както местните държат да го наричат със старото му име – Цариброд/ тръгнах с надеждата да науча нещо повече за земята и хората, които се намират зад хълма, към който гледат прозорците на дома ми. Исках да се срещна с онзи толкова близък и същевременно така непознат свят. Очаквах да науча повече за Сърбия и за себе си, да направя сравнение между нашата и тяхната балкански душевности. Каква беше изненадата и радостта ми, когато вместо да разбера кой знае какво ново за сърбите, научих много повече за нас българите!
В един разкошен слънчев ден в края на юни, заедно с още няколко доброволци, тръгнали също от София, пристигаме в центъра на Димитровград и заставаме в очакване на уреченото място, за да изчакаме някой да дойде да ни вземе и да ни откара до селото, в което ще бъде лагера. Типично по нашенски хората ни се бавят и ние си чакаме. По едно време дойде човек от близкия хотел и започна да се мъчи да ни обясни нещо на английски. Нищо не се разбираше! Изкушавах се да му предложа да говори на какъвто език му е по-удобно /сръбски, българо-сръбски или там както и да наричат местния си говор, защото вече слушайки хората от близкото кафе ми беше ясно, че езикът им не ми се опира/, но не го правих, защото знам ли… тук на Балканите нали сме чувствителни на тема език, традиции, идентичности, затова си мълча и се опитвам да хвана някоя дума от английския на човека. Като стана ясно, че няма да се разберем, събрах смелост и на чист английски му казах да говори на какъвто език му е удобно аз ще го разбера. След като и това не помогна, повторих същото вече на още по-чист български и… не мога да опиша радостта, която светна в очите му!
О, ама ти си българче! Наш човек! Защо не казваш, ами ме оставяш да се мъча с тоя английски!
И сега настръхвам от този спомен. Почувствах се все едно открих дълго пазена тайна… оттатък хълма наистина имало наши хора, с които за малко никога да не се бях срещнала! Не че до онзи момент не знаех, че онова са прословутите Западни покрайнини /нали точно затова си избрах лагер на онова място/, но да се увериш, че те наистина се усещат като българи, макар и някак по-стари българи, и да ти предстоят две седмици общуване с тях… това е невероятно вълнение и щастие!
Следващите две седмици се заредиха подобни интригуващи и духовно и интелектуално обогатяващи срещи.
- Славиша Миланов /оператор и монтажист в местната телевизия/, който надълго и нашироко ми разказваше за чудесата на Царибродския край;
- неговите приятели, които смайват с ентусиазма, любовта си към онова място и желанието си да останат точно там и да го обогатят със себе си и с проектите си, свързани с развитие на… велотуризъм;
- Сергей Иванов /душата на село Каменица/, който се занимава с какво ли не, притегля като с магнит хората около себе си и прави чудеса за онова място така че то да се съхрани и да стане известно и на хората извън кръга на деветимата му жители;
- художник, от години живеещ и работещ в София, но със сърце, туптящо в Цариброд;
- човек от местната галерия и деец на читалището, с когото си говорихме за поезията на Ботев, за разликата между живот със и живот без идеал /удивителна духовна жизненост има в този човек/;
- Никола – овчарят, който се прехласва по природните красоти на стара планина, и за когото няма по-голяма радост от това да се изкачи на най-високия хълм край Каменица, за да погледа към България. Да види връх Ком, а при чисто, слънчево време… дори Дунав!;
- Асен – бащата на Сергей. Пенсионер, живеещ и работещ в село Каменица, който често ни гостуваше вечер, свиреше ни на китара, а последната вечер ни изпрати с овца на пара, хубаво винце и нескромни количества кайсиева ракия!
- И много, много други герои, с които срещите ми бяха кратки, но не по-малко вълнуващи.
Самата работа се състоеше в почистване на едно запустяло гробище. Старото гробище на село Каменица, изоставено в края на 19 век поради възникване на някаква зараза, което наложило селото да бъде премествано. Цялото беше заприличало на гъста, непроходима гора. Надгробните каменни кръстове, които се откриха, ме поразиха с художествената си стойност и с българските имена по тях! После почистихме една стара църква без покрив, която готвят за реставрация. Многократно разрушавана и възстановявана. В момента по стените й е останало малко парченце стенописи от 19 век, и още по-малко от времето на Чипровското въстание в следствия на което турците за излели гнева си върху нея и върху местното население. Уникално преживяване беше да стъпваш по земя, за която толкова хора са загинали, която непрекъснато е попадала в границите на различни държави и която към днешна дата изглежда нежелана от никого и печално пустее подобно на много райони в България. Невероятно дълбоко лично удовлетворение ми донесоха положените на този лагер усилия, защото те не бяха усилия за човечеството като цяло, те бяха усилия за съхраняване на направеното от една по-специална на сърцето ми част от човечеството…
Казано съвсем накратко, доброволческият лагер в село Каменица надмина очакванията ми за едно обикновено лятно забавление с млади хора, дошли от най-различни европейски държави! Това беше приключение, наситено с много въпроси и отговори и с прекрасни емоции. Убедена съм, че съзнателно или не то се отразява на моментните ми интереси и ще остави отпечатък върху целите и дейностите, с които ще се захващам в близко бъдеще.
Sorry, the comment form is closed at this time.