Няколко дни след Международния ден на доброволеца публикуваме ЕДС историята на Вики, която до скоро беше наш доброволец и координатор проекти. В момента тя е ЕДС доброволец в SCI International Secretariat в Антверпен, Белгия. Пре-публикуваме разказът й за първия й месец от нейния проект, който може само да ни стопли и вдъхнови за още такива щастливи доброволчески истории и преживявания. Очакваме с нетърпение следващите й ‘бирени’ истории в блога й https://beersforpeace.wordpress.com/, където може да прочетете и оригиналната статия.
***
“Декември е вселена…”, бе написала една приятелка. Днес, първи декември става точно един месец откакто се впуснах в приключението ЕДС и откакто живея в Антверпен, Белгия. Чаша топло кафе, Бейрут от съседния компютър и достатъчно насъбрано вдъхновение са добър повод за равносметки. Или просто какво се случва с мен последния един месец.
Всичко започна преди точно година, когато реших, че или ще следвам мечтаната магистратура в Германия или ще си намеря вдъхновяващ ЕДС проект, който да осмисли идната година. От магистратура бързо се отказах, по ред причини и обстоятелства, а проектът сам ме намери през април. Беше вторият, за който кандидатствах и е по-скоро изключение, тъй като вече бях въвлечена в дейностите на организацията покрай Си Ви Ес.
Доброволствайки със Си Ви Ес и координирайки няколко проекта последната година имах възможност да стана част от българското семейство на SCI и да заобичам всяко едно нещо, което правех заедно с момичетата. Това е само малка част от причината да съм ЕДС доброволец не къде да е, ами в международния секретариат на Ес Си Ай.
Ес Си Ай (SCI International) е международна доброволческа организация, която има за цел да популяризира мира и междукултурното разбиране чрез международни доброволчески проекти в целия свят.. Си Ви Ес-България е българският партньор и на практика проектът ми е нещо като продължение на работата ми в Си Ви Ес. Предизвикателството тук е, че проектите са на международно ниво, с много повече работа, комуникация и координация. Секретариатът е онова ядро, което движи по-големите проекти, подкрепя партньорските организации, занимава се с финансите, популяризирането на самата мрежа онлайн и офлайн, участва в срещи и подпомага всички работни групи в рамките на SCI. Какво работя е един от най-честите въпроси, които срещам във връзка с проекта ми. Двете основни неща, с които се занимавам са комуникация и подкрепа на Create a Climate for Peace Campaign, покрай която ще участвам в разни срещи и семинари, свързани с кампанията. Предизвикателство за мен като не-съвсем-еко-ориентиран-човек, който пък е любопотен да научи все повече и повече и да прави все повече съзнателни избори в живота си. Поне що се отнася до опазването на околната среда и природата ни, да. Второто нещо, с което се занимавам е отново (изненада) комуникация и координиране на проекти в рамките на работната група SAVA, която пък е регионално ориентирана и се занимава с въвличане на младежи от Балканите. Въобще, все хубави неща. Покрай всичката комуникация и координация, имам и мои лични проекти, които съм ентусиазирана и мотивирана да осъществя с подкрепата на SCI. За тях по-натам.
Вече споменах, че живея в Анверпен – последното място, за което съм си мислила, че ще попадна. Държава, която не бях помирисвала. Малкото неща, които знаех бяха свързани основно с Брюксел, бира и шоколад, което хич не е за пренебрегване, но вярвайте ми Белгия е много повече от бирите й (за които ще напиша отделен пост, факт!)
Антверпен е като декор от приказка. Бях изчела и гледала немалко неща за града преди да пристигна, но нищо не е такова, каквото очите ти го виждат на живо. Централната гара е най-приказната гара, която съм виждала. Мога да прекарам известно време само взирайки се в детайлите й. Живеем в центъра в романтична стара къща със скърцащи стълби и люлеещ се под от трамваите. Къща, която принадлежи на Оксфам. Влизайки във входа те посрещат стелаж със стари книги и няколко кашона със същите. Входът ни минава през книжарницата на Оксфан, където е толкова хубаво, че въобще не се учудваш, когато разбираш, че там работят само и единствено доброволци (основно възрастни хора). Кой не би искал да си прекарва свободното време между книгите? Три етажа по-нагоре и 55 стълби е разстоянието до таванската ми стая. Вече разбирам защо Карлсон живее на покрива. За компания на отсрещната сграда ни пази Спайдърмен. Чувствам се абсолютно на място. На работа стигаме с колела, където често се събуждаме с миризмата на шоколад, тъй като имаме привилегията (шанса) да работим до фабрика за шоколад. Точно така, Чарли и шоколадената фабрика са на няколко крачки разстояние, а едно от първите неща, които научаваш е къде да отидеш и да си поискаш кутии с безплатен шоколад, който така и така изхвърлят, защото е проба. Реших, че всеки понеделник ще започвам седмицата именно с шоколад от “лабораторията”, напук на всички, които мразят понеделници, моите са винаги сладки и доволни. Още една причина да съм щастлив доброволец. А вие да ми дойдете на гости. 😉
Колелото – казах вече за него. Домашен любимец може и да нямам, но колелото определено е най-верният ми приятел (след Марта, съквартирантката ми). Свикнах с него по-бързо отколкото съм предполагала и не мога да си представя живот без колело. Трамваи има, но нито веднъж не съм се качила откакто карам колело. Безстрашна съм, карам и бавно и много бързо. Понякога падам, но не фатално. Любов от пръв поглед.
Именно с колелото и кратките разстояния започвам да опознавам все повече и повече красотите на Антверпен. Вече имах своя първи момент, който исках да си прибера в буркан, да си го взема вкъщи и да си го отварям, когато ми е скучно и имам нужда от нещо интересно. Беше по-миналата седмица в четвъртък, когато бяхме в Ecokot – еко-ориентирана организация, която се занимава с различни неща. Имат си симпатична цветна градина и от време на време правят събития, в които готвят неща от нея, за да събират средства за организацията, отделно правят домашна био бира (която никак не е лоша), имат и bike doctor (точно така го наричат), при който може да отидеш, за да ти оправи колелото безплатно, имат и бар, приказен бар с много книги, килими по земята, дзен обстановка, все едно си в нечий огромен уютен хол, имат и малка сцена, където в същата тази вечер един музикант свиреше на китара, после и други свириха, пяха, извади се и тарамбука и тромпет. Всичко беше толкова неофициално и непретенциозно, а аз бях изпълнена с умиление и приказност. Мисля че точно тогава усетих духът на Антверпен. Казват, че бил “the country’s capital of cool” и въобще не грешат. (Джаз) баровете, реката, музеят, от където може да видиш светлините на града от високо или просто звездите, симпатичните кафета, многото галерии, местата за пържени картофки и гофрети, велоалеите, колелата и многото хора носят онова усещане, което му трябва на един новодошъл, за да свикне бързо бързо с хубавия живот тук.
Имам особено много идеи, които се надявам да реализирам близките месеци. Предизвиквам себе си с малки неща, които досега не съм правила или гледала или виждала. Малки предизвикателства-подправки. Имам късмета да живея с Марта от Каталуния, с която от първия ден се разбираме сякаш винаги сме се познавали. Един от най-сърдечните и искрени хора тук. Споделяме храна, бири, клюки, понякога и стая, когато имаме гости. Тя готви тортиля, а аз таратор. Тя прави ризото, а аз миш-маш. Храната сближава, а да имаш някого с когото да я споделиш е още по-хубаво.
Един месец, а сякаш много повече. Няма да спра да повтарям, че да си доброволец (ЕДС/EVS) е едно от най-хубавите неща, които могат да ти се случат. Този блог е тъкмо, за да (ви) го покаже и разкаже.
Sorry, the comment form is closed at this time.