Отново е събота сутрин и групата доброволци е в Перник. Днес сме осем души и броят ни не стига да покрием пълноценно всичките заявени адреси. Желанието ни да помогнем е достатъчно и решаваме да работим на най-належащите обектите за деня. И през тази събота те се намират в село Дивотино.

Купчината от греди с пирони от миналата седмица

Разделени на две групи, се впуснахме в преместването на изкопани пръст и камъни, а така също и в почистване на използваеми греди от стари пирони. Хората, на които помагаме, ни се радват и благодарят за това, че надеждата за доброто в хората се е върнала…

Времето е благосклонно и макар да е хладно и да не виждаме слънцето през облаците, обстановката е някак ведра. Зимата изчаква и дава още малко време ремонтите да продължат активно.

Неусетно половината от деня премина и въпреки проявяващата се вече умора, ентусиазмът не намалява. Докато почиваме за обяд си казваме колко е важно хората да се почувстват сигурни в поправените си домове. А краят вече се вижда – на едното място външните колони са почти готови, остава да се вържат с покривната конструкция, а на другата къща трескаво се довърша новия покрив. Точно там следобеда се събра цялата ни група. С жива верига започна преместването на новите керемиди до майсторите, които неуморно ги редяха, а пък купчината с почистени от пирони греди надхвърли тази с непочистените такива. Със закачки и шеги някак неусетно палетите с керемиди се преполовиха, но и съботният ден измина.

Разделихме се с хората с много усмивки и пожелания да се справят, преди да завали първият сняг.

Умората е с нас, но тя не ни плаши, защото сме помогнали на още хора да забравят по-бързо страха от майското земетресение.

Репортаж за работата, може да видите тук. А малко кадри от влога на неизменно участващия Ради – тук.

Представяме ти разказа на Християн, който това лято беше на лагер в Унгария “Агашедхаза – преподаване и ремонтни дейности”. Той използва възможността да участва в доброволчески лагер не само за да участва в социални дейности, да опознае Унгария по различен от туристическия начин и доброволци от различни страни, но и за да практикува унгарски език.

Ако искаш да научиш повече, заповядай в сряда в 18:00 ч. в нашия офис да си поговориш наживо с Християн и за да получиш отговори на въпросите, които те вълнуват относно различните доброволчески програми, които предлагаме. Ето и събитието във фейсбук – https://www.facebook.com/events/214747351991161/.

За първи път в живота си бях доброволец в чужбина и определено се завърнах оттам само с положителни емоции и приятни спомени. В началото не знаех какво ме очаква, но още със запознаването с останалите доброволци разбрах, че със сигурност ще си прекарам чудесно. По принцип нямах никакви проблеми – нито с достигането на мястото, нито с езика, но това е заради факта, че уча унгарска филология и Унгария като страна ми е доста добре позната.

След пристигането на мястото, където се проведе лагера, осъзнах колко е хубаво да се организират подобни мероприятия – така човек има възможността да обмени опит и знания с хора от различни култури и разбирания. Нашите лидери бяха направо страхотни – те вложиха и сърце и душа в своята работа, като не забравяха и да ни карат да се чувстваме навсякъде добре приети и желани гости, тъй като през повечето време ни се налагаше да общуваме с местното население. Основният проблем по време на лагера се състоеше в трудността в общуването с местното население, защото доброволците не знаеха унгарски, а местните – английски. Но благодарение на лидерите ни (и отчасти на мен), успявахме да се съчетаваме така, че да се разберем и да свършим нещо полезно.

Първата седмица ни премина невероятно бързо – всяка сутрин ни откарваха в един двор извън селото, който ние трябваше да преобразуваме в място за лагер за децата от селото. Работата сама по себе си не беше трудна, тъй като много деца доброволци от селото също се включиха в тази дейност. Именно с тези деца и много бързо се сприятелихме и невероятно много ми липсват в момента, защото с тях изградихме едно много красиво приятелство. Обедите ни почти винаги бяха организирани в някое от домакинствата на селото – т.е.

местните ни каниха в домовете си, готвиха за нас и правеха всичко възможно ние да се чувстваме добре.

Така успяхме да се запознаем с основните традиции и ежедневие на местното население. Следобедите ни протичаха в детския център на селото, където си играехме и забавлявахме с децата – беше ни трудно всеки път да бъдем оригинални в игрите, но пък никога не ги оставяхме да скучаят, тъй като всяка вечер обсъждахме какво ще правим на следващия ден. В свободните ни два дена (събота и неделя) си организирахме кратки екскурзии в околността. Именно това много ни сплоти и като екип – затова през втората седмица от нашия лагер работихме дори много по-ползотворно и енергично от първата. Почти не усетихме как изтече това време. В дома, където се бяхме настанили, винаги беше пълно с усмихващи се хора, винаги се чуваха детски гласове и щастливи възгласи. Наистина невероятно изживяване. С всичко се справяхме сами, разбирахме се чудесно, вечерите винаги прекарвахме играейки някакви игри, говорейки си или правейки нещо друго. Готвихме заедно, разпределяхме по равно работата и задълженията си и всички бяхме равни и разчитахме един на друг.

Освен това организаторите бяха сърдечни и много мили хора – изпълняваха всичките ни прищявки и винаги ни оказваха подкрепа и разбиране.
Най-трудна беше раздялата и напускането на самия лагер. Бяхме толкова свикнали с мястото и с начина на живот там, бяхме се привързали силно към децата и местното население, както и един с друг, че изпращането беше наистина тежко. На тръгване много от децата ми подариха малки подаръци за спомен, което толкова силно ме трогна, че направо се просълзих. Поискаха да им обещая, че ще се върна пак догодина, както и че ще поддържаме връзка дотогава. С останалите доброволци също обменихме координати и сега отвреме-навреме си споделяме разни неща и си спомняме с носталгия тези две седмици.

Със сигурност бих кандидатствал и по други подобни доброволчески програми, и бих препоръчал на всеки да направи същото, тъй като смея да твърдя,

че това лято бе най-хубавото ми лято до сега –

именно благодарение на тези деца и хората, с които се запознах там. Това е един много добър начин човек да се развива и самоизгражда като личност – а именно чрез работа, чието изпълнение не води непременно до възнаграждение, изразено в парична стойност, а – до удовлетворението, че си направил нещо добро за друг човек без да очакваш нещо в замяна. Но всъщност ние получихме много повече от хората, на които помагахме, отколкото може би ние им дадохме – имам предвид благодарността в техните очи, топлия прием, сърдечните разговори с тях и доброто настроение са нещо безценно, което няма парично изражение. Затова мога да кажа, че този лагер ме направи много по-качествен и добър човек и затова съм изключително благодарен на Си Ви Ес – България, на партньорите от Унгария, на лидерите ни, на останалите доброволци в лагера и на местното население, разбира се.

Искаш да използваш свободното си време, за да бъдеш доброволец? Имаш желание да пътуваш, да се запознаеш с нови, готини хора, с които споделяш общи идеи и мисли.
Или пък да се срещнеш с хора от различни краища на света, с които да поспориш конструктивно. Тогава сигурно си чувал за Европейската доброволческа служба или пък за доброволческите лагери?

А може би си нямаш и на идея за какво иде реч, но пък ти звучи интересно?

Тогава си добре дошъл на информационната среща, която организираме в сряда, 14 ноември в офиса ни на ул. Гургулят 30). Къде точно се намираме може да видиш тук.  Началният час е 18:00 ч., а гости посрещаме до 21:00 ч.

На информационната среща ще…

Ще си говорим за доброволческите лагери, младежките обмени, Европейска доброволческа служба, дългосрочно доброволчество и възможностите за участие в проекти в България.

Ще има презентации, време за индивидуални и групови консултации, както и възможност да си поговориш с доброволци, участвали в проекти през 2012 година.

На информационната среща са добре дошли….

Хората, които никога не са чували за доброволческите възможности. Също така тези, които имат някаква представа, но имат и още толкова въпроси в главата си. И разбира се онези, които вече са решили да доброволстват, но си търсят конкретни възможности или искат да си поговорят с хора, които вече са преживели уникалното усещане да пътуваш, да опознаваш чужди култури и да отделиш време и енергия за другите.

Очакваме те сам/а или с приятели, но задължително с усмивка и настроение.

Село Каменица, Цариброд, Сърбия (29.06. – 14.07.2012г.)

В края на годината с увереност мога да кажа, че приключението в Западните покрайнини беше най-вълнуващото ми преживяване за тази година! И преди съм била на доброволчески лагери и сравнението показва, че това не беше обикновен лагер, на който поработваш, посъществуваш в интернационална среда, поразгледаш чужда страна и се позабавляваш с млади хора. Този лагер беше много повече. Харесва ми да го определям като среща с миналото ни, със себе си, с близки роднини, чието съществуване не е било от особено жизнено важно значение за теб до този момент.

Към лагера в Каменица, Димитровград /или както местните държат да го наричат със старото му име – Цариброд/ тръгнах с надеждата да науча нещо повече за земята и хората, които се намират зад хълма, към който гледат прозорците на дома ми. Исках да се срещна с онзи толкова близък и същевременно така непознат свят. Очаквах да науча повече за Сърбия и за себе си, да направя сравнение между нашата и тяхната балкански душевности. Каква беше изненадата и радостта ми, когато вместо да разбера кой знае какво ново за сърбите, научих много повече за нас българите!

В един разкошен слънчев ден в края на юни, заедно с още няколко доброволци, тръгнали също от София, пристигаме в центъра на Димитровград и заставаме в очакване на уреченото място, за да изчакаме някой да дойде да ни вземе и да ни откара до селото, в което ще бъде лагера. Типично по нашенски хората ни се бавят и ние си чакаме. По едно време дойде човек от близкия хотел и започна да се мъчи да ни обясни нещо на английски. Нищо не се разбираше! Изкушавах се да му предложа да говори на какъвто език му е по-удобно /сръбски, българо-сръбски или там както и да наричат местния си говор, защото вече слушайки хората от близкото кафе ми беше ясно, че езикът им не ми се опира/, но не го правих, защото знам ли… тук на Балканите нали сме чувствителни на тема език, традиции, идентичности, затова си мълча и се опитвам да хвана някоя дума от английския на човека. Като стана ясно, че няма да се разберем, събрах смелост и на чист английски му казах да говори на какъвто език му е удобно аз ще го разбера. След като и това не помогна, повторих същото вече на още по-чист български и… не мога да опиша радостта, която светна в очите му!

О, ама ти си българче! Наш човек! Защо не казваш, ами ме оставяш да се мъча с тоя английски!

И сега настръхвам от този спомен. Почувствах се все едно открих дълго пазена тайна… оттатък хълма наистина имало наши хора, с които за малко никога да не се бях срещнала! Не че до онзи момент не знаех, че онова са прословутите Западни покрайнини /нали точно затова си избрах лагер на онова място/, но да се увериш, че те наистина се усещат като българи, макар и някак по-стари българи, и да ти предстоят две седмици общуване с тях… това е невероятно вълнение и щастие!

Следващите две седмици се заредиха подобни интригуващи и духовно и интелектуално обогатяващи срещи.

• Славиша Миланов /оператор и монтажист в местната телевизия/, който надълго и нашироко ми разказваше за чудесата на Царибродския край;
• неговите приятели, които смайват с ентусиазма, любовта си към онова място и желанието си да останат точно там и да го обогатят със себе си и с проектите си, свързани с развитие на… велотуризъм;
• Сергей Иванов /душата на село Каменица/, който се занимава с какво ли не, притегля като с магнит хората около себе си и прави чудеса за онова място така че то да се съхрани и да стане известно и на хората извън кръга на деветимата му жители;
• художник, от години живеещ и работещ в София, но със сърце, туптящо в Цариброд;
• човек от местната галерия и деец на читалището, с когото си говорихме за поезията на Ботев, за разликата между живот със и живот без идеал /удивителна духовна жизненост има в този човек/;
• Никола – овчарят, който се прехласва по природните красоти на стара планина, и за когото няма по-голяма радост от това да се изкачи на най-високия хълм край Каменица, за да погледа към България. Да види връх Ком, а при чисто, слънчево време… дори Дунав!;
• Асен – бащата на Сергей. Пенсионер, живеещ и работещ в село Каменица, който често ни гостуваше вечер, свиреше ни на китара, а последната вечер ни изпрати с овца на пара, хубаво винце и нескромни количества кайсиева ракия!
• И много, много други герои, с които срещите ми бяха кратки, но не по-малко вълнуващи.

Самата работа се състоеше в почистване на едно запустяло гробище. Старото гробище на село Каменица, изоставено в края на 19 век поради възникване на някаква зараза, което наложило селото да бъде премествано. Цялото беше заприличало на гъста, непроходима гора. Надгробните каменни кръстове, които се откриха, ме поразиха с художествената си стойност и с българските имена по тях! После почистихме една стара църква без покрив, която готвят за реставрация. Многократно разрушавана и възстановявана. В момента по стените й е останало малко парченце стенописи от 19 век, и още по-малко от времето на Чипровското въстание в следствия на което турците за излели гнева си върху нея и върху местното население. Уникално преживяване беше да стъпваш по земя, за която толкова  хора са загинали, която непрекъснато е попадала в границите на различни държави и която към днешна дата изглежда нежелана от никого и печално пустее подобно на много райони в България. Невероятно дълбоко лично удовлетворение ми донесоха положените на този лагер усилия, защото те не бяха усилия за човечеството като цяло, те бяха усилия за съхраняване на направеното от една по-специална на сърцето ми част от човечеството…

Казано съвсем накратко, доброволческият лагер в село Каменица надмина очакванията ми за едно обикновено лятно забавление с млади хора, дошли от най-различни европейски държави! Това беше приключение, наситено с много въпроси и отговори и с прекрасни емоции. Убедена съм, че съзнателно или не то се отразява на моментните ми интереси и ще остави отпечатък върху целите и дейностите, с които ще се захващам в близко бъдеще.

Да обясня какво се случи между 1-ви юни и ден днешен, тук в Потсдам, Германия, е доста трудно.Толкова трудно,колкото да се обясни какво е усещането при летене с парапланер – просто трябва да го направите, за да разберете. Все пак се надявам да успея да ви предам емоциите си и ще започна историята малко по-отдалече, защото иначе няма да е пълна.

И така – идва момент, в който взимате случайно флаер на програма „Младежта в действие“ и го тиквате на място, където ще престои в следващите 1-2 години. Горе-долу по същото време ваш приятел ви споменава, че е бил на обмен в Словакия и колко страхотно е било, а малко по-късно забравяте за доста месеци и това. И един слънчев ден (беше през юни) ви попада обява за свободно място за обмен. Защо не? По-късно заради това „защо не“ откривате очарованието на неформалното образование и огромната сила, която има то да променя хората в най-добрия възможен смисъл. (Познато ли ви е?) Възползвах се от шанса да пътувам, да попадна на място с хора от различни националности и да събера доста незабравими истории.

А след няколко изключително интересни и полезни обучения, желанието да потърся моя ЕДС проект (Европейска доброволческа служба) ставаше все по-силно. Един от хората, които ме насърчиха да продължа да вървя към това, което ме вдъхновява в онзи момент на търсене и колебание, бе Юдит (ЕДС доброволка в Си Ви Ес от Унгария), която вече познаваше магията на ЕДС и която винаги ще бъде за мен истински приятел. В момента пък Нати е координатор за дългосрочните доброволчески проекти, което ви прави големи късметлии, ако търсите своя проект. Тя се появи тъкмо в момента, когато се открихме с моя проект,  и съм й много благодарна за вниманието, търпението и помощта.

Избрах проекта си според това, което най-много ме вълнува – организирането на младежки обмени и обучения.  Т.е. да се науча как мога да дам на другите това, което аз получих. Защото такива проекти са изключително смислени и само за няколко дни са способни да променят много животa на участниците.

Пристигайки тук на 1-ви юни, разбрах какво е да изпиташ и получиш наведнъж удоволствие от ученето, да играеш игри (досущ, като че си пак на 10), чудесни изненади, пътешестване и откриване на нови красиви места. Срещнах още интересни, социално ангажирани и активни хора. Естествено, че не липсват и тревоги, но положителните емоции са несравнимо повече.

Важно за мен е и откритието, че дълбоката ми вяра как не искам да уча нови езици всъщност не е никак дълбока. А любопитството към историята и географията нараства с всеки ден. Преди години бях на нивото, на което мислех, че Германия и Франция всъщност са с разменени места. Вече не се срамувам да си го призная, защото тук отново се върнах към онова усещане, че уча нещо ново постоянно и си дадох свободата да мисля за това като безкраен процес, а не дейност със срок, след който да знам списък с факти.

Невероятно е и усещането да видя резултатите от работата си с млади хора. Безценно е да видя и грешките.  А всеки един доброволчески (иначе казано добротворчески) ден ти дава усещането, че получаваш много повече, отколкото даваш. Във връзка с моят ЕДС успях да разгледам и някои интересни места наоколо.

ЕДС за мен бe шанс да открия пространство и време за нещата, които наистина са ми интересни. Понякога е и шанс да разбереш, че трябва да се ориентираш към нещо друго. Видях интервю, в което един доброволец беше щастлив със своя проект, защото е разбрал, че няма да се занимава с това, с което е вярвал, че иска преди.

ЕДС е една от най-прекрасните идеи в действие. Не ми идва на ум друго освен да ви изпратя усмивки и добавя –

ами действайте!